От години, политици и медии все по-рядко използват думата „народ”. Присещат се за нея обикновено при официални държавни празници. Заместват я все по-често с неолиберални евфемизми като „общества” и „общности”. Общности етнически, или населяващи конкретно населено място, че дори и професионални. И в цялото това море от общности и общества „народа” като понятие се разтваря и ...изчезва.
Народът е продукт на историята. Едно нещо е малката примитивна общност, а съвсем друго милионната. Исторически той се образува по пътя на биологичното размножение, от асимилация на други човешки маси и обединение на тези маси. Народа съществува като цяло през живота на много поколения и се възпроизвежда с определени устойчиви черти, както на неговите представители, така и на цялата съвкупност. От една страна е биологично образувание, а от друга социално, възникващо и живущо по социалните закони. Той не е само разширяващи се семейства, родове, племена. Това е отколе съществуващ тип и ниво на човешко обединение, образувано по силата на продължителното съвместно съществуване с възникване на общ език, безчислени лични и делови контакти, сходно облекло и традиции в брака и семейството, възпроизвеждащи се от поколение в поколение. Хората взаимно си влияят, приспособявайки се към общите битови условия. Формира се наред с естественото и изкуствено създаване на това, което може да се нарече характер на народа.
Характерното за отделния народ, не е задължително и за отделния индивид. Ако дадена нация, като италианската например е музикална, това не означава, че всеки италианец е музикант, певец, композитор, както и за техническата германска нация, че всеки немец е инженер. Даден народ може да включва доста глупави и бездарни хора, но като цяло да има много високо интелектуално и творческо ниво, както и обратното.
В съвременноста, изучаването на характера на народите, включващо точни количествени и качествени проучвания е от жизнено значение. Пренебрегването от германците на този фактор спрямо руския народ им изигра лоша шега по време на Втората световна война. Както и обратно – от руснаците, спрямо Запада по време на Студената война. Печалния опит на Съветския съюз след 1989 г. служи като класически пример за това, какво става с определена страна, чиито ръководители в своята реформаторска дейност не се съобразиха с характера на човешкия си материал. Но, и на Запад вече се появяват тревожни сигнали за все по-забележимо несъответствие на наличния човешки материал спрямо изискванията на съвременните технологии и делова активност. В наше време възникнаха множество проблеми, решението на които зависи от качеството и потенциала на народите. И трябва да се отхвърли идеологическата демагогия, че способностите на хората и народите са универсално еднакви. Народите се различават по интелектуалното си ниво, по предприемчивост, по степен на самоорганизация и други важни признаци, имащи роля в организацията на управление, икономиката, в овладяване на технологиите и т.н. Натрупания от човечеството през вековете опит е категоричен и обвиненията в расизъм и нетолерантност са несъстоятелни.
Характера на народа се формира с развитието на качества, които се поощряват, а други възпрепятстват. Това става с изкуствен подбор на индивидите с определени способности. Случва се нещо парадоксално на вид, че в някои народи се раждат индивиди със способности, но не се поощряват, а в други се раждат малко, но се поощряват. В резултат на това при вторият народ се натрупват преимущества пред другия. Това не означава, че народите с определен характер не подлежат на еволюция. Те се изменят, но в рамките и на основата на придобития през вековете характер. Този характер е устойчив, дори консервативен. Но, стремежът за изменението му свърх мяра е разрушителен.
Между характера на народа и представителите му има тясна зависимост. Цялостния характер на народа се проектира и в отделните му представители, като психологически тип, носител на признаците на цялото. В отдавна съществуващите народи съществува механизъм за съхранение на характера му и предаването му от поколение в поколение, т.е. механизъм на социална наследственост. Това е социален, а не биологичен механизъм. Главното в него е изкуствения подбор на системата на възпитание, култура, религия, морални и други социални фактори. Лесно е да се възпитат определени качества в единичната личност, но не и в огромно количество хора, защото при тях сработва механизма на социалната наследственост, който е важен елемент в самосъхранение идентичността на народа. Този механизъм е консервативен. Ако се нарушат границите на адекватност на характера на народа с условията на съществуването му настъпва кризисна ситуация, упадък и даже гибел.
В съвременния свят постоянно върви смесване на огромни човешки маси. Но, подобно смесване не образува народи. Между смесващите се маси хора следва да има достатъчно много съответствия, за да може след няколко поколения те да се слеят в еднородно цяло.
Не всички примеси към даден народ, и не всичко се вгражда в даден народ. Характерна през последните десетилетия е емиграцията на милиони хора в Западна Европа и проникването им там като гастарбайтери, или незаконно пребиваващи. Те не стават немци, швейцарци, французи, италианци и прочие. Както количествено, така и качествено те стават фактори в разрушаването на народите, в които пребивават и се имплантират. Те вече формират нова, наднародна, свърхнародна и дори извъннародна човешка общност. Тя не само не е разширение и обединение на европейските народи, защото факторите, придаващи на това присъединяване единство, се отличават коренно от тези, обединяващи хората в народ.
Народа е индивидуално явление, резултат на уникално стечение на исторически обстоятелства. Ако даден народ веднъж се разпадне, или при някакви обстоятелства загине, той вече никога няма да се възстанови.
Сега в страните на западна Европа милиони мигранти са заети в сферата на икономиката и станаха обичайна част от живота им. И дори ако някои от тях стават техни граждани, това не означава, че стават част от народа им. В наши дни те стават фактор в разрушението на тези народи. Многобройните капсулирани мигрантски гета в големите европейски градове са ярка илюстрация на явлението.
Разрушаването на народите е основна цел на глобализацията. Тя върви като процес на „западнизация”. Той се състои в налагане на незападните народи на социален строй, икономика, политическа система, идеология, култура и начин на живот, подобен на този на Запада. Внушават ни, че помагат да сме свободни, богати и щастливи като тях. Но, трябва да постъпваме така, както те ни посъветват. Така е на думи. А на практика имат реалната цел да доведат набелязаните жертви в състояние, при което да загубят способността за самостоятелно съществуване и развитие, включвайки ги в сферата си на експлоатация и колонизация, а не на пълноправно сътрудничество
Озападняването не изключва доброволността на този процес, дори страстно се желае. Стремежът е набелязаната жертва сама да попадне в челюстите и, дори да изпитва и чувство на благодарност при това. За това съществува мощна система на идеологическа обработка и система на съблазни. Но и насилието към непокорните не се изключва като метод. Разработена е и тактика в тази насока. Да се дискредитират всички основни атрибути на обществено устройство на страната, предмет на инвазия. Да се дестабилизира политически, идеологически и икономически. Да се раздели населението и на враждуващи групи и то да се атомизира. Да се подържат всякакви опозиционни движения, да се подкупи политическия и интелектуален елит и създаде привилегирована прослойка. Да се води систематична пропаганда на евроатлантически ценности и начин на живот. Да се възбужда в населението завист и стремеж към западен начин на живот.
Да се създава илюзията, че изобилието е постижимо в кратък срок, ако страната тръгне по западен път на развитие. Да се зарази обществото с пороците на непривичен начин на живот, като индивидуализъм, кариеризъм, джендърство, изобразявайки ги като добродетели и проявление на „свободата на личността”. Да оказват „икономическа помощ”, способстваща за разрушаване на икономиките им. Да пораждат паразитизъм и създават репутация на Запада като безкористен спасител от язвите на предишния начин на живот.
Това е особена форма на колонизация, създаваща принудително социално икономически строй на колониална демокрация, която е продължение на старата колониална стратегия. Колонизираната страна се изтръгва от предишните и международни връзки чрез разрушаване на предишните съюзнически и икономически блокове и организации и дезинтеграция на големите водещи страни. Това стана с разпадането на Съветския съюз и Югославия, манипулативно обусловено като освобождаване на по-малките страни и народи от по-големите и силни в съюза и насъскването помежду им. Експлоатацията на тези страни се осъществява вече от незначителна прослойка от населението и, на която е отстъпено правото на висок жизнен стандарт, съпоставим с този на западните елити. Колонизираната страна се довежда до състояние на невъзможност за самостоятелно съществуване. Демилитаризирането и изключва възможност за военна съпротива отвън, а само за сдържане на вътрешна такава от недоволното население и потушаване на евентуални бунтове. Националната култура се принизява до жалко съществуване, като се поощрява псевдокултурата. На народа се предоставя сурогат на корупционна демокрация с отслабен контрол от страна на властите, достъпни развлечения, съмнителни ценности, избавяне на хората от усилия над себе си при отсъствие на морални ограничения.
Но народите, преживели през вековете превратностите на историята, с присъщия си имунитет ще отхвърлят и тази зараза наречена глобализация. Необходими са огромни усилия и мобилизация, но надежда винаги има.
Светослав Атаджанов
