НЕКРАСОТИТЕ НА НЕБЪЛГАРИЯ

https://svobodnoslovo.eu/mrezhata/nekrasotite-na-nebalgariya/24171 SvobodnoSlovo.eu
НЕКРАСОТИТЕ НА НЕБЪЛГАРИЯ

А днес ходихме за ябълки. Майката на жена ми е родена в малкото подбалканско селце Търничене. Живее си в Казанлък, но в селото има градина. Правоъгълник към половин декар с пет дръвчета. Ябълчици, никога непръскани, неголеми, естествени. Плодовете - твърдички, тъмночервени, много сладки, ароматни като цветя. Често криещи в сърцевината си млад, красив, розов червей. Който така се е наял с ябълчена сърцевина, че като го извадиш на бял свят – пращи от енергия и се извива направо мощно, върти черната си главичка и все едно крещи нещо по повод грубианското изваждане. „Ей, не ви ли е малко срам, хората се опитват да се хранят тук!” така вика той, навярно.

Да, хубава градинка, равна, подържана без особени усилия, чистичка. Чел съм, че село Търничене се намира в точния географски център на България. И в центъра на Розовата долина. А градинката е нещо като център на всичко това.

Древните жители на Великденския остров наричали своята родина Те Пито О Те Хенуа. Пъпът на света. Е, градинката не беше така прочута и никакъв Тур Хейердал не се мяркаше наоколо, но ми беше приятно да си помисля за нея като за един от възможните пъпове. На тоя пусти Свят.

До градинката беше издигнат от хладни и бездушни полимерни плоскости грамаден склад. Собственост на розоварната в селото. На една от розоварните, по право. Чист, нов, нямащ нищо общо с представата за склад, която живее в главата на всеки българин, надминал 40. Нищо общо със складовете на социализма – западнали, разхвърляни постройки, грозно обкръжени от всякакъв боклук, с ръждясали ламаринени пристройки. Не, тоя склад беше светлобежов, чист, строг и стегнат като офицер в парадна униформа. И също толкова несимпатичен. Закриваше гледката към планината. Но пък мен – като човек вечно мислещ за доброто в лошото – ме успокояваше мисълта, че щом има такъв склад – значи има и добър поминък за населението. А това е основата за...Де да знам – за нещо хубаво. Все пак това е Розовата долина! Трябва да е изцяло цветуща, нали така?

Не казвам тия подробности случайно. Ще видите!

Понабрахме ябълчици, попренесохме ги в количката, по дяволите, такива места и случки ме карат да пиша подобно на смешните писатели от миналото – с купища литоти и дребни, по-скоро – издаващи дребнодушие и дребнотемие, себепрезрителни глаголи. Хлебец, тютюнец, хорица, ябълчици, овчици, поприбирания, поприсядвания, позапушвания и тям подобни. Така де.

Прибрахме ябълките в колата и подкарахме през селото към къщата на една роднина на майката на жена ми. Също възрастна жена, към седемдесетте. Мила и обикновена селянка. На която на галено викат Лалето. Като на цветето, не с ударение на а, а на е. Да, имаше защо да и викат така. Винаги, когато отидех там се възхищавах на голямата и, прекрасна цветна градина. В която имаше и чудни дрянове, отрупани с ярки плодове, и плашещи, красиви и отровни зокуми, наричани от елинските отровители олеандър, дори и една голяма туфа истински бамбук. И лимонови дръвчета, напомнящи, че Егея е толкова близо, колкото и Евксинския понт. Центърът на България.

Но по пътя...

Ох, защо така, хора?!

По пътя колата ни мина през цялото село. Търничене. Ето какво бях чел за него. 895 жители, община Павел баня, розоварни, обширни насаждения от рози и лавандула, художествена галерия – филиал на Казанлъшката художествена галерия. Невероятна природа, все още чиста. Минават 2 реки - Тунджа и Тъжа.

Така пишеше в статията за селцето. Какво ти селце – голямо село – по-голямо от повечето български села.

И сърцето ми се свиваше. Огради от непечен кирпич, сплули се от дъждовете, заприличали на първобитни стени, строени от първите хомо хабилис. От кал. Къщи и къщички с продънени покриви. Бурени, трънаци, разбит асфалт, претичващи болни, крастави кучета, повалени телени мрежи, задушени от мръсна, отдавна изсъхнала трева. И боклук. Много боклук.

Невероятно много боклук.

Пластмасови шишета. Бирени шишета. Ракиени шишета. Празни консервни кутии. Биберони. Крака от кукли. Тапи от патерици. Опаковки от вафли. Обелки от салами. Кости от овце, а може би и от хора. Десетки хиляди найлонови пликчета. Пълни памперси за бебета и за старци. Фасове и кутии от цигари. Велосипедни гуми, автомобилни гуми, тракторни гуми. Обезобразени парчета ламарина, натрошени стъкла, парчета от зъбни протези и платки от джиесеми.

И сред всичкия тоя боклук - хора.

Предимно цигани, тук там и българи. Влачещи се като полумъртви из бунището, което сами са създали. И в което протичаше целият им живот.

Тук има много работа и сума ти и народ идва от другите села...много хора се преселиха тук. Лавандула, рози...Много работа. Печелят.

Така казва майката на жена ми, може би за да оправдае някак селото си. Което, мисля си, с нищо не беше виновно за тоя гнусен ад.

И Стара планина – оголена и безучастно стояща встрани– с нищо беше виновна.

Адът – помислих си – е ето такова бунище. Някои учени смятат, че Геена – адът – всъщност е било просто бунището на Йерусалим – където горяли боклуците и лешовете със сяра. Тук сяра нямаше. Дим се вдигаше само от цигарите на мургавите хора, които седяха безжизнено или се мотаеха насам натам по площада и улиците.

Сега бих искал да се намерят няколко хиляди политически коректни идиоти, които да се нахвърлят върху мене и да ме нарекат расист – защото споменавам, че хората, които виждам в селото са предимно цигани.

А какво да кажа, като те са именно такива?

Жена ми със свито гърло казва: Майко, защо тука не почистят малко бе? Та тука е заприличало на бунище!

Ами няма кой да ги накара – казва старата жена – кметът е един турчин, има магазин. Дава на вересия на циганите и те го избират и преизбират. И той си гледа магазина. Все казва – няма кой да почисти...Ще пратя метачите...И все не ги праща. И става все по-мръсно.

Аз не знам какво да кажа. Мисля си за Великденския остров със стотиците огромни статуи на Дългоухи. За Центъра на България. За Розовата долина – раят на България, раят на Земята. Боже, какво става – казвам си – това от бедност ли е? Или е някаква...

Да – проблясва в главата ми някаква черна светкавица – това е някаква особено гадна, жестока болест. Тая мръсотия и тоя нечовешки упадък е симптом на някаква болест. Ужасна болест.

Тук – казах си – не е бедно. Идват хора от далечни краища, за да намерят поминък. И като гледам склада, а после – виждам и розоварната – модерна и работеща – поклащам глава – явно поминък тука има и е добър! Но защо се случва така?

Та да се живее тук изглежда е непоносимо!

После си казвам: Ами нали никой не ме е канил тук?! Я го гледай ти! Хората си живеят, както те си знаят! Явно така си им харесва! А на мен щом не ми харесва – да си ходя по Графа в София и да си затварям устата.

Пък и какво – представям се как ми казват някои - държавата е виновна! Не чисти!

О Боже – задъхвам се от яд – каква държава, какви глупости, какви пет лева?! Държавата е виновна за това, че едно малко селце в най-красивия край на България се е превърнало в Геена с гниещи овчи лешове? Да – може би и държавата. Която търпи такива кметове да управляват такива хора – казвам си.

Хората - най-вероятно всички хора – носят свиня в себе си. И са склонни да превърнат рая в кочина. Но някой или нещо... може би това, което наричаме с отвлечената и вече неозначаваща нищо дума Общество – прави така, че свинята у хората да не надделее. Обществото, изградено от същите тия хора, може да направи така - че чрез образование, възпитание, контрол, поощрения и наказания – че да стои свинята дълбоко скрита. Така че дори да не се разбере, че у всеки човек има една свиня.

Но тук свинята е излязла и е вилнее.

А в центъра на селцето има битак. И се продават милиони турски дрехи на старо. Мръсни, разхвърляни, черни дрипи. Клетите мургави сенки обикалят и подвиквайки си разглеждат, купуват и продават.

Пак приканвам тия, които биха ме обвинили в подклаждане на етническа нетърпимост да заповядат. Аз ще им кажа – ако ще тия хора да бяха българи, марсианци, шведи или патагонци – пак щяха да будят у мене силна неприязън. Човек, който може да превърне мястото на което живее в такова гнусно сметище не е за обичане. Всеки опит да се говори за него извинително е подло лицемерие.

Какво прави тоя кмет? – подхвърлям аз, знаейки, че кметът може да се оправдае спокойно със селяните. И те спокойно могат да се оправдаят с него. А всички заедно – с бедната държава, която не дава пари. (И затова ние не си мием дирниците и не си метем пред къщите!).

И все пак ми се прищява тоя кмет да изчезне от това място. Или поне да почувства болката, която аз чувствам при вида на тая разруха.

Не съм отмъстителен. Но всъщност – сега ми се стори, че съм. Искам да отмъстя на кмета за безобразието, което управлява. Примерно като натъпча поне една десета от боклука в личния му конак.

И ми се прищява също всеки ден по един политик – говнословец, майстор на политическите лупинги, партийното самохвалство и хитрите оправдания – да прекарва деня си в това село. И след това да продължава да говори за успехите на партията си и за това, колко много е свършено.

И ми се прищява да направя така, че всеки един жител на това село да получи доживотна присъда „Общественополезен труд”. Та да чисти по задължение всеки ден; ако ли не – в карцера. Без вафли, джиесеми и порносписания. На хляб и вода.

Ти си фашист – чувам вече да пищят защитниците на правата. На правото да се правят кочини. Да, благодаря – чувам се да им отговарям аз - Просто отидете в Търничене.

Калин Терзийски

https://www.facebook.com/kalinnikol

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и политика за поверителност.