Не, нямам предвид пандемията. Говоря за онова ново нормално, което всъщност вече отлежа и не е много ново. Все пак 12 години си е един значим период в живота на всеки човек.
Стана нормално по високите етажи на сградите в центъра на София да се прехранват некомпетентни хора. Такива, които не знаят, че Пекин не е във Виетнам. Или че Индира Ганди не е мъж, а жена. Едни такива неща. От обща култура. Калинки разни. Такива, от които те хваща срам и погнуса. Като Румяна Желева в Брюксел. За тези хора се чудиш как е възможно да са там, където са. Тутакси се сещаш за 5 човека, които биха били по-добри. Усещаш яд, но и безпомощност. И изтръпваш.
Стана нормално хиляди български граждани да бъдат обиждани. Тулупи, тиня, платени терористи, маргинали, лузъри, мисирки, лош човешки материал… Това са онези български граждани, около които иначе се умилкват преди избори с възголеми обещания. Същите, които им плащат заплатите и са им началници.
Стана нормално Борисов да си сменя мнението по ключови въпроси за България. Понякога и по два пъти на ден. Ще има проучване за шистов газ. Няма да се прави. Ще строим АЕЦ Белене. Няма да строим. Задължително с маски. Хайде вече без. Ще има надбавки за всяко дете. Няма да има. Примък-отмък. И така със стотици дадени обещания без никаква стойност.
Стана нормално в парламентарната ни република всичко да решава един човек. Всички останали са за временна украса. Според сезона и повея на вятъра. За 3 мандата бяха сменени над 30 човека. Бушони. Изпълнили своята роля и пожертвани, за да оцелее Борисов. Белег за страх, неувереност, липса на стратегия, липса на далновидност, никаква екипна работа. Но ние си знаем, че всичко е one-man-show. Държавата се управлява в първо лице, единствено число. Аз дадох, аз наредих, аз накарах, аз пратих. Аз, аз, аз.
Стана нормално премиерът да бяга, когато губи сила. Бойко Борисов няма нито един завършен мандат като премиер засега. 2013 г. подаде оставка след антимонополните протести. 2016 г. подаде оставка след загубата на президентските избори. През 2020 г. той управляваше задочно. През Facebook. От джипката си като в някакъв развлекателен симулатор. Не се появи и когато на два пъти го повикаха заедно с Гешев в Брюксел, за да дава обяснения. Много неизвинени натрупа, но още не е изключен.
Стана нормално почти всеки ден управляващите да са в основата на някакъв -gate. Подслушвания, пребити журналисти, пожар на фабрика от „клошар“, знакови убийства, конкурси с един кандидат, нагласени обществени поръчки, пропаднали пътища, теч на данни, придобиване на медии, изтекли записи и снимки. Няма да ми стигне мястото. Много хора вече избягват да гледат телевизия или умишлено пропускат новините. Обичат да се прехласват по заглавия, но не и да вникнат в текста и неговия източник. Информираността е отъждествена с неприятно усещане.
Стана нормално правосъдието да не е за всеки. Законът се превърна в бухалка за мачкане на инакомислещи, за сплашване, за придобиване на чужди бизнеси. Някога древните гърци са вярвали, че богинята Темида е била тълкувател на божията воля. Днес имаме главен прокурор, който вярва, че е инструмент в ръцете на Господ. Знаем, че него „ти си го избра“, а не ние. Камо ли Господ.
Това, мили приятели, е само лек щрих от „новото нормално“. Него всички ние го допуснахме. С действие или пасивност. Говорейки свободно или „не за телефон“. Излизайки смело с лицата си или скрити в маската на синекурното раболепие. С гласуване или „ходене за гъби“. Намираме се в световъртеж от клишета и кухи мантри. Окайвайки миналото си, ние обикаляме в капана на собствената си предопределеност. Но не е време да се сочим с пръст и да си тикаме кирливите ризи един на друг в лицата. Не е време да се делим. Нито е време да пием по народному, а е време да сме българите от главата на Вазов „Пиянството на един народ“. Време е за смелост!
Хаго Арман Бабикян
