Те не идват от Космоса;
те родени са тук...
Към София, нали.
Във вагона сме точно девет души. Трима мъже. Никой не придружаващ другия. Един дядо. Една двойка младежи. Двама мъже индо-българи. И аз. Свръзката с другият вагон е без преграда. Демек преминаваш директно. Нормални жп звуци-глъч, похъркване, нелепи и празни разговори, изсвирване на локомотив. Като редовен пътник съм се подготвила. С ирландско кафе сутринта. Добре де, две. Хубаво айде, едно, само уискито беше като за две. И без кафето. Слънчицето пече. Съвсем в реда на нещата си е да подремне човек. Унасям се и в тоя унес усещам как всичко наоколо губи очертания-и хората, и звуците и целият свят.
Сънувам демократи. Снажни, едри, сочни демократи. Устните ми се разтягат в блажена усмивка. А главата ми се удря в тавана. Щипя се да не би да сънувам. Не! Баш Азис си е. И баш се носи от аъседния вагон. Резко изтрезнявам. Да де, пускат ме кафетата. Седам мирно и броя до десет. Трябва да е мелодия на телефон. На някой глупак просто му звъни друг глупак и след малко най-глупавото “алоо” на света ще заглуши този звуков кошмар, който ме кара да се щипя на всеки осем секунди с надеждата да се събудя....
Вече трети куплет и никакво глупаво “алоо” насреща. Започвам да се оглеждам за кондуктора. Ще гонпращам за посланик, за омиротворител, за предвестник на “ако не спреш този буламач, барем звука ще те улесни да си го търсиш в храстите”. Да, ама Кондуктор йок. Както и някакво задоволително ниво обща култура. Взимам се в ръце и запазвам кондиция. Това е просто тест. Това е просто тест. Поредният тест на нервната ми система. Ти си независима и силна жена, Христина, надъхвам се такава и усещам как всяка независима и силна жена в такива моменти има нужда от един здрав и силен мъж,който да я възпре да не извърши някаква щуротия. Или от ирландско кафе двойна доза. Уравновесих се и реших да подходя културно.
Ставам и се опътвам към източника на звука. Фиксирам го. Бива държан(направо на задържане прилича, щото ми се струва, че и той иска да избега) от ръце с индо-български произход. Около ръцете още толкова народ от същата раса. Викам им възможно най-културно да преустановят звукоподаването, щото от сигурен източник знам, че някои от пътниците са със слаби нерви. Звукоподаването се преустановява. Донякъде доволно се поклащам към мястото си. Сядам и опирам глава в джама и директно към страната на демократчетата. Втори удар на главата в тавана. Този път от страшен гюбек. Ама страшен. Па от същия вагон.
Ясно е, че като не съм себе си, не съм достатъчно респектираща. Въпреки тва решавам да пратя първо некой мъж, преди да съм пратила себе си. Всеки заслужава още един шанс(за чалга културата е спорно). “Някой мъж нема ли да вземе отношение”, викам на мъжете във вагона, дето треа да вземат отношение. Баси тишината. Даже чалгата некак си звучи по-слабо. “Викам МЪЖ, НЕКОЙ МЪЖ да вземе отношение, ако обичате”. Пропаст. А в нея тишината на целия свят. Само дедото се понавдига. Давам му знак само с поглед, че аз ще се заема. После отивам до онзи пътник с девойката, дето пътуват като двойка(той най-спешно има нужда от мъжки пример, а тва момиче заслужава поне некъв, дето е виждал как трябва да се държи един мъж). Хващам го за яката и го влача към индо-вагона.
Не че не бях планувала да слезна на Побит камък . Просто не очаквах, че повода ще е такъв. И ако някой ви каже, че са ме свалили, не му хващайте вяра. Просто ми се наложи да сляза да взема телефона на момчето, че без да искам го изпуснах през джама.
В движение.
Некак си се замечтах. За рицарите на бели коне. Ама днес може, де, празник ни е. Малко сантименталност ни е позволена.
