„Общество, което е основано на страх, апатия и омраза, поражда система, която в основата си засяга самото съществуване на човека. Това потиска индивидуалното му развитие и го държи в един цикличен поведенчески модел на високомерие и малоценност в едно общество, базирано на лъжливи идеали”.
Марк Цимерман
Като отделен индивид, човекът е самотен и безпомощен. Заради сигурността си е съгласен да се откаже от своята личност, за да заживее в колектив и общество от първобитните кланове до съвременните общества, във взаимодействие на индивиди.
Принадлежим на различни социални групировки – семейството, професията, съсловието, класата, националността, държавата и т.н. Ставаме функционална част на общности и се разтваряме в тях. А колективизмът винаги е авторитарен. В него управлаващите кръгове, партиите и подчинените им медии парализират съзнанието на личността, като я подчиняват на колективните емоции и мисли. При това масовите емоции могат да предизвикат жестокост и кръвожадност, но също така великодушие и жертвоготовност.
В масата човек изгубва чувството си за страх и често, неусетно се превръща в оръдие на крайни форми на тоталитаризъм. Ляв или десен, комунистически, или фашистки. Тези крайни форми на отказване на индивида от лично съзнание и съвест се превръщат в тирания на колектива. Когато обвиняват обикновения гражданин в неразбиране на демократичните ценности забравят, че изолирания като индивид човек е напълно безпомощен и смазан.
Ако говорим за провалила се социална и икономическа утопия, това е тази на неолиберализма, който все повече се превръща в мръсна дума в съзнанието на милиони потърпевши от разрушителната му стихия. Предизвикал небивало социално неравенство, концентрация на огромни богатства в малцина, безработица, мизерия и перманентни, безконечни икономически кризи и военни конфликти. Докарал на прага на банкрута цели държави.
Обществата отново са на кръстопът, осъзнавайки, че не може повече така. Властващия в момента неолиберален, капиталистически модел на развитие показа своята несъстоятелност. Все по-често, особено „на Запад“, когато става дума за протестни акции, не се говори за организации, а за движения.
Класическите форми на организация, вече напълно приобщени от държавата, често успяват да яхнат вълната на недоволството, което наблюдаваме от години, но не я вдъхновяват. Свидетели сме как партиите стават все по-безлични, синдикатите все по-беззъби, а „неправителствените“ организации все по- „правителствени“.
Техните представители днес са депутати и министри у нас. Но, масите не ги припознават като свои. Бихме могли да тълкуваме това като признак на осъзнаване на безсилието на всички форми на съпротива, интегрирани в държавността, ако не се наблюдаваха други, далеч по-значими явления. Трябва да се постави ясно основния въпрос - „че държавата е срещу обикновенните хора”, вместо въпросът за „съвестта” на отделните политици. Всичко това изостря ситуацията
Кризата, предизвикана от двугодишната пЛандемия на Ковид 19 и днес с войната в Украйна е на път да разбие статуквото. Тя изостря до крайност противоречията, подклаждани от медиите и кукловодите зад тях, разделящи обществото на непримирими групи по признака фобии и филии, вмсто да го обединят.
Протестите с искания за защита от галопиращата инфлация и повишение на цените на основни продукти стават ежедневие. Протестиращите разбират източника на проблемите в грабителската политика на държавата и ще прозрат, че бунта и протестите са единственият начин „народът да е суверен“ по значителни въпроси, засягащи самото му съществуване.
Именно това е пътя, днешното стадо от апатични, затворени в себе си индивиди да се превърне в общество от задружни и свободни хора.
Светослав Атаджанов
