Някои мои читатели се учудват, защо с такова постоянство настоявам за справедливост към Миналото.
Просто е: иначе няма да бъдем справедливи и към Настоящето.
Впрочем, то вече е загубило повечето си битки с Миналото, за жалост.
Ние сякаш сме го отписали – както наскоро преждевременно отписали от този свят един фиктивен мъртвец, чували сте за тази идиотска случка.
И това е голямото ми съжаление.
В края на краищата, какво имаме в „инвентарната книга“ на Прехода?
Сълзите и сополите на фиктивния ни цар и Пасито при приемането ни в НАТО - това със сигурност, другото са нескончаеми бъркотии, далавери и циркаджилици.
В Алианса ни прибраха, защото оръжейната търговия трябва да върви, дори и с бедняци като нас.
В началото на 1999 година Симеон каза във „Всяка неделя“ че НАТО е скъпо удоволствие, тогава все още говореше трезво и донейде честно.
И то така се оказа. Непосилни удоволствия за вечно надупения бедняк.
Героизирането на сополенето не води до нищо добро, но нашите първенци така смятаха да откриват света.
Откриваха, откриваха и накрая решиха, че е по-добре да не губят време за това, а да се заемат с нещо
по-смислено. И се заеха.
Да крадат - това ли си казахте?
И така настъпи Ерата на лапането за избраници.
Когато мизерници ти отварят някаква врата, да знаете, че тя води към зимника – в най-добрия случай.
А напоследък каквато и врата да се отвори, все нахлува някакво зловоние. Издали някакво пособие –
„В като Вагина“, на какво да ви мирише.
Картината е прелестна: наблюдават се две тенденции – кретените напредват все по-лесно, а младите скоростно ги обуначват, за да им е по-лесно на кретените. Идилия.
В „Би Ти Ви репортерите“/17 октомври Теодора Енчева представи историята на изчезналата петолъчка на бившия Партиен дом, който сега се напъва да се представя за Парламент.
Разказът й бе лишен от обичайните маниящини, които пръкват винаги, когато се допрем до Миналото.
Внушението на репортажа бе, че петолъчката е символът на „онова“ време.
И затова е неизбежно, зрителите да са се попитали – а кой е символът на Прехода.
Кой е символът на днешното Зло?
Някои пикли ме имат за „бароково сантиментален“, но ще го кажа пак: това е отношението към Народа.
Все се надяват, че могат безкрайно да го лъготят. Много здраве да имат.
В нагона си да бъдат отчетени/забелязани, някои тлъсти мисирки стигнаха дотам да твърдят, че в „онова“ време нямало какво да се чете. Безбрежна простотия.
Имате срещу себе си грамотни, книжовни хора – „дъртофели“, както някои ги наричат мило – сякаш самите те са правени ин-витро от роботи, които ще им осигурят вечен живот.
Нищо не може да бъде обяснено само с една петолъчка или с каквото и да е друго, извадено от контекста.
Онова време беше циментирано донейде с насилие, донейде с лукавства.
Днешното време се разпада от само себе си, нищо не го прави поне относително монолитно.
Паметник от бетон, който е забъркан само с пясък.
В репортажа на Теодора имаше думата и един млад историк – интересно бе размишлението му, че центърът на столицата е оформен така, та да доминира петолъчката.
Всъщност, поне според мен, в това пространство е трябвало да доминира една мумия – тази на мавзолейния Димитров.
На едно място Маркес описва свое преживяване в мавзолея на Ленин.
За Вожда той пише така: „Нищо не ме впечатли по-силно от фините му ръце с тесни прозрачни нокти. Ръце на жена…“
Българската историография не се осмели прекалено отблизо да се вгледа в Мумията на Димитров.
Затова пък народното въображение ни остави един шедьовър.
Учителка завела класа си пред Мавзолея и започнала да опява, че там е изложен видният деец на международното работническо и комунистическо движение „Другарят Г“… Пълно мълчание.
Опитала с „Другарят Ге…“ Пак същото.
„Другарят Гео“… Все тая.
„Другарят Георги“ - изпищяла изпадналата в истерия учителка.
Е, тогава най-сетне мълчанието се пропукало и дечурлигата изревали – „Парцалев!“
Стана дума за символи, та се сетих, че пак са започнали да произвеждат лимонови резенки – макар новите "демократи" иронично да ги сочеха за един от символите на соца.
Рекламират ги по медиите с комплимента, че са „проверени в онова време“.
От лимоновите резенки не можем да се отървем, какво остава за другото.
Кеворк Кеворкян
