Подмяна под расо: украински литургии в български църкви по Черноморието

Тихо. Без обществен дебат. Без обяснения. Без да бъдат питани хората.

Така, според жители на Свети Влас, една 160-годишна българска църква е получила украински свещеник, а преди седмица, миналата неделя, е била отслужена и първата литургия на украински език.

За някои това може да изглежда като дребна подробност. За местните хора обаче не е.

Храмът „Св. Атанасий Велики“ не е просто сграда. Той е издигнат от предците на жителите на Свети Влас. Строен е с техните ръце, с техните дарения и с тяхната вяра. Повече от век и половина този храм е бил част от българската духовна история на Черноморието.

Днес обаче мнозина се питат: как така в българска църква, изградена от българи и поддържана от поколения българи, започват богослужения на чужд език?

Случаят не е изолиран. В Кошарица, твърдят местни жители, от месеци служи украински свещеник. Сега подобен процес достига и Свети Влас. Това поражда усещането, че не става дума за единично решение, а за тенденция, която постепенно променя духовния облик на района.

Никой не оспорва правото на украинските граждани да се молят, да посещават храмове и да получават духовна подкрепа. Българският народ винаги е проявявал съчувствие към хора, бягащи от война и страдание.

Но възниква друг въпрос – защо това трябва да става за сметка на местната общност?

Защо в български храм не се търси начин да бъдат обслужени всички вярващи, без да се създава усещане, че българският език и българският духовник са изместени от собствената си църква?

Още по-странно е мълчанието на институциите. Има ли решение на митрополията? Има ли обществено обсъждане? Кой е поискал тази промяна? Колко са местните миряни, които я подкрепят? И защо хората научават за нея едва когато вече е факт?

Въпросът далеч не е само църковен.

По Черноморието през последните години настъпиха сериозни демографски промени. Цели квартали и населени места промениха облика си. Все повече местни хора започват да се питат къде е границата между гостоприемството и постепенното изместване на собствената идентичност.

Когато в училищата се чуват повече чужди езици от българския, когато цели комплекси функционират почти изцяло за чужденци и когато вече дори в храмовете започват богослужения на чужд език, за мнозина това не изглежда като интеграция. Изглежда като подмяна.

Може би има логично обяснение. Може би има решение, което устройва всички страни. Но докато такова обяснение липсва, въпросите ще стават все повече.

Защото една църква е много повече от място за молитва. Тя е памет. Тя е традиция. Тя е символ на общността.

А когато хората започнат да се чувстват чужди в собствения си храм, проблемът вече не е само религиозен. Той става обществен

Красива София