Две достолепни учени дами – наши сънароднички, работещи зад граница, пратиха писмо до ЕС с призив за „общоевропейски отговор на пандемията“.
За да запазят достолепието си, подателките не казват в прав текст в писмото това, което всъщност искат от получателите. Те се притесняват, май, да напишат съвсем откровено, така:
„Мила майчице Европо! Помощ! В България много закъсахме с Ковида, нямаме сестри и доктори. Пратете ни от вашите, че нашите избягаха при вас, а които останаха, се заразяват в нищетата на инфекциозните отделения и няма вече кой, с извинение, да бие тук на болните инжекции!“.
Горките уважаеми дами. Те, горделиво някак си, го удрят на молба. България – казват - от години субсидира богатите държави, като нашите специалисти заминават там, след като сме ги обучили и платили за тях. Затова е редно да се създаде европейска агенция, която да разпределя наличните медицински ресурси в EС. А и мобилни евроекипи - да тичат, като не се справя прателството...
Писмото среща у народа разбиране. Заканата „яко ще мре“ не изглежда вече пресилена. Провалиха се и надеждите в бащиците, за които гласуваме, и сега – какво? – на майчица Европа само разчитаме и хленчим, за да я разчувстваме.
Така хленчим, впрочем, и в документа, който властта праща в ЕС относно чаканите еврофондове : Ох, страната ни е провалена, изостанала, в катастрофа...Ох, ах…
България заприлича на ония просяци, които си бият газ в коляното, за да изглеждат сакати, вместо да съберат сили и да се изправят. Колко тъжно. И жалко.
Анна Заркова
