(По повод дебатите в Парламента по внесен проект на Закон за регулиране дейността на психолозите предлагам три текста с мои виждания по въпроса. Този е вторият.)
В модерния свят е прието психолозите да се делят на два типа:
а.) същински психолози с многобройни специализации (социален психолог, организационен психолог, пенитенциарен психолог, клиничен психолог, психоконсултант, училищен психолог, детски психолог и др.)
б.) психотерапевти.
Психотерапевтите, естествено, се занимават с психотерапия, но от това не следва, че тя е само тяхна територия. Редица други специализирани психолози (например, училищният психолог, психологът в затвора, детският психолог, здравният психолог и др.) също извършват определена психотерапевтична дейност в рамките на своите компетенции и квалификация.
В САЩ съотношението между психиатри, психотерапевти и психолози е 1 : 2 : 5,5. В абсолютни числа същото съотношение изглежда приблизително така: 40000 : 80000 : 225000 души.
В Западна Европа също на един психиатър се падат двама психотерапевти и още шест психолози, 1 : 2 : 6, които също са с възможности до определено ниво в областта на психотерапията.
В България, за жалост, както във всички останали всякакви области, нещата не са както трябва, а стоят тъкмо наобратно. По мои сметки, наопъки на белите страни, у нас на един практикуващ психотерапевт се падат 6 психиатри, като част от тях също упражняват несвойствената за тях психотерапия, отъждествявайки я погрешно уж с вид психиатрия.
В напредналите европейски страни на всеки 2000-2500 души се пада по един психотерапевт, а на всеки 500-700 души – един дипломиран практикуващ специализиран психолог (не е психотерапевт).
У нас психотерапевтите се броят на пръсти и практикуват почти само в София, е, и по някой в още пет-шест големи градове. Един практикуващ някаква психотерапия психотерапевт (психолог) според мен преди 10 години се падаше на 30000-40000 души от населението на България. Броят им тигава беше около 200. Сега практикуващите са повече, около 300, значи един на 25000-35000 души.
Регистрираните (регистриран въобще не означава лицензиран!) психотерапевти-членове на “Българска асоциация по психотерапия”, БАП, има статут “сдружение в обществена полза” според сайта им http://www.psychotherapy-bg.org/registur/, са точно 78 на брой, от тях само трима не са софиянци.
Между другото една асоциация според мен не може да е “по” нещо, тя може да е “на” разни неща, обикновено на хора (както е например при Дружеството на психолозите в Република България”), или на общности, или на институции, защото представлява в този смисъл буквално съюз, обединение, сдружение, значи съюз на..., обединение на..., в случая - асоциация на психотерапевтите, каквото и да се разбира под това име “психотерапевт” там.
Може асоциацията да е “за” нещо, както е например при Европейската асоциация за психотерапия (European Association for Psychotherapy)
В България има още 13 подобни копирани сдружения, всички са “по” някаква психотерапия (Дружество по позитивна психотерапия, Българска адоциация по музикотерапия и др.), само едно от тях е с правилно име - Дружество на краткосрочните терапевти, въпреки, че и то е тъпо, защото краткосрочен или дългосрочен терапевт (или лекар) просто е нонсенс от херменевтична гледна точка.
В тези дъщерни асоциации и в БАП има общо около 100-150 члена с регистрация, с членски внос и т.н. Нерегистрирани се подвизават у нас поне още толкова, значи общо към 300-350 са хората в цяла България, които са на пазара на добре заплатените (от 50 до 100 лева на час) психотерапевтични услуги. Почти всички са в София и по малко има в Пловдив, във Варна, в Бургас и в Русе.
Ако имаме предвид още и изключително лошото състояние на психичното здраве на българското население, особено в преходния период с всичките му стресогенни фактори, можем да осъзнаем истинското положение на нещата в сферата на психотерапията.
У нас няма и пълна яснота за упражняването на професията психотерапевт, до което на Запад се допускат само притежаващите съответния диплом (лиценз, сертификат).
За сведение на читателя ще кажа, че за получаването на такъв лиценз по само един от психотерапевтичните основни методи (например, логотерапия, психодрама, когнитивна психотерапия, динамична психоанализа и др.) в САЩ са нужни още четири години обучение след получаването на магистърска степен по психология, през които в учебната програма са включени освен всичко друго 1000 часа инструктивни занятия, 100 часа персонален анализ, 300 часа супервизии и др.
Тоест, психотерапевт се става най-малко след десет години интензивно специализирано обучение.
На този фон квалификацията на редица нашенски „професионалисти-психотерапевти”, включително и в асоциациите по..., които всъщност са си лаици спрямо стандартите за психотерапевтическа квалификация, тъй като някои от тях са само с двудневен читалищен курс по..., изглежда освен крайно профанска и смешна, но и доста опасна за душевното здраве на българите.
(Следващият ми трети текст ще е за психотерапевтичната практика.)
Четете моите текстове!
Купувайте и четете моите книги!
Търсете ги в сайта: www.tornadobg.com
акад. Петър Иванов
