Все пак, някога, някога бях...КРИМИНАЛИСТ!
Смъртното наказание е налагане на смърт за извършено престъпление по присъда в съдебен процес. Юрисдикциите на много страни ограничават прилагането му, а други въобще го изключват. Все пак страни, в които живее над 60 % от населението на света са гласували срещу препоръчителната резолюция на Общото събрание на ООН. Там то се изпълнява основно за убийство и измяна. Хартата за основните права на Европейския съюз забранява прилагането му. У нас то е премахнато през 1998 г.
Противниците му вярват в неприкосновеността на човешкия живот, вярват, че смъртното наказание е нещо отвратително. Те считат, че с течение на времето прилагането на най-тежкото наказание ще е пречка за развитието на човешката цивилизация. Убийството си е убийство и в крайна сметка би върнало човечеството към канибализма. Спасяването на живота дори и на най-зловещите престъпници се счита за победа на хуманизма и път за евентуалното им поправяне. С подобна привилегия се полват дори и серийни убийци и се счита едва ли не за варварство дори настаняването им в психиатрична клиника след съответните лекарски психиатрични експертизи за необходимостта от изолирането им от обществото
Криминалната ни хроника изобилства със случаи на изнасилване, гавра, изтезания и жестоки като страдание за жертвите убийства. Често с разчленяване и укриване на труповете им. Близките им страдат, че дори не могат да ги погребат. В доста от случаите извършителите споделят тайната с адвокатите си, но с условие да постигнат сделка за избягване на доживотна присъда. Често подобни сделки са на границата на морала. Извинението е, че става въпрос за принципа. Държавата не може в никакъв случай да нарушава конфиденциалния характер на разговорите между клиент и адвокат, независимо колко сериозно основание има. В противен случай се нарушава принципът за неприкосновеност на тази информация. Но имат ли те чувствителност спрямо майката и бащата на жертвата? Разбира се, че имат. Но, как могат заради чувствата си да нарушават основен правен принцип? За да няма прецеденти в бъдеще, за нещастие трябва да се правят жертви.
Обикновените хора, незапознати със сложността на правната система, не могат да приемат юридическите принципи и възникват почти наразрешими спорове. Правната система винаги е пълна с изненади, често неприятни. А без неприкосновеността на законите цивилизацията ще престане да съществува според законодателите. Най-голямата човешка добродетел е състраданието и едно цивилизовано общество не убива и се въздържа от налагането на наказания дотолкова, доколкото разумът и правосъдието позволяват.
Несправедливо е човек, който е извършил ужасни престъпления, да отърве кожата. Но правната система се основава на възможността да се постигат компромиси. Вярно е, че престъпникът получава по-малко наказание, отколкото заслужава. Но в известна степен това е за добро. Опрощението лекува. С течение на времето извършителите на престъпления срещу обществото ще могат по-лесно да бъдат превъзпитани. И те са жертви на стеклите се в живота им обстоятелства, от собствените им изкривени представи, от генетичното наследство, от биохимичните реакции в организма им, от невежеството на медицината, която не се е намесила своевременно...
А смъртната присъда е извършване на предумишлено убийство от страна на държавата под претекст за справедливост и е проява на варварство. Алтернативата е, че престъпникът може да бъде държан в лудница, или затвор до края на живота му, без надежда да бъде освободен някога или помилван. Така той вече не представлява опасност за обществото. За да опитомиш едно животно, ти не му позволяваш да яде сурово месо. Не му даваш да опита вкуса му, за да не поиска още. А колкото повече убиваме, по-лесно свикваме с това.
Тези одобряващи налагането на смъртно наказание считат, че доживотна присъда без право на помилване е несериозно наказание. Дори да се предположи, че след двадесет години се появят нови доказателства, или престъпникът се е поправил, станал е нов човек, от който блика доброта и убиецът излиза на свобода.
Защото за жертвите никой няма да го е грижа. Презумпцията за това неглижиране е, че отнемането на още един живот няма да върне този на жертвата. Точно жертвата, на която правистите уж съчувстват, лежи заровена в земята. Лишена е завинаги от заобикалящия я свят. Никога повече няма да видим лицето й, няма да чуем гласа й, няма да я докоснем. Тя е потънала в мрака и е загубена за нас и нашия свят. Ако убиецът е осъден на доживотен затвор той до края на живота си ще остане зад решетките, или в някоя лудница, изолиран от обществото. Така твърдят те. Но всяка сутрин той ще вижда изгряващото слънце, ще усеща вкуса на топлата храна, ще слуша музика, кръвта ще тече във вените му, а с това ще продължи и интересът му към живота. Близките му пак ще могат да го прегърнат. Той дори ще има на разположение и книги, радио, телевизия и интернет. Може да учи, да работи при желание и дори да крои планове за бягство. С две думи, той ще живее, и то за сметка на близките на жертвите си и цялото общество, а това е несправедливо.
Казват, че човешкият живот е свещен. Къде са доказателствата за това? В историята? Войните, които са отнели живота на милиони хора, са подкрепяни както в миналото, така и сега от всички правителства и религии, които така стръвно се представят за хуманни. Избиването на хиляди врагове в един политически спор, или заради икономически интереси никога не е прекъсвало. Колко пъти стремежът към печалба е бил поставян над неприкосновеността на човешкия живот? Отделно, че винаги се избиват потиснатите, а богатите все някак си успяват да се измъкнат от наказанието.
За потърпевшите и близките им това е богохулство. Та кой е по-безмилостен от Бог? Той не прощава и не забранява наказанието. „Око за око, зъб за зъб”. По негова воля са създадени и раят и адът. Дори неговият свят не е лишен от скръбта и мъката. Кои са те, та проповядват толкова изтънчени нрави? Това си е чиста проба арогантност. Сигурни ли са законотворците, че са толкова безупречни и могат ли да създадат по-добър свят? Светците могат само да шепнат молитвите си в ушите на Бога, и то, когато са заслужили това право благодарение на собственото си мъченичество. Състраданието към убийците е грях, претенция за могъщество, каквото не притежаваме. Тези, които проявяват състрадание към убийци, правят непростимо зло на жертвите им. То не влиза в задълженията ни за този несправедлив свят...
Светослав Атаджанов
