Каквито и мисли вече да преминават през мене,
се опитвам, мъча се да не ги слушам въобще,
защото иначе ще излезе, че съм затънал до колене,
даже не до колене, ами до гуша и до сърце.
Гледам изгрева – нищо особено, при това – доста мрачен.
Мрачен изгрев е потискащо начало, нали?
Искам да се махна, а не мога и стоя разкрачен,
и ме болят душата и стомахът и палецът на левия крак ме боли.
Гледам чая си – това моят чай ли е, Боже –
някаква торбичка с конец в чашата ми нелепо виси.
И ме боли душата толкова много, че повече не може,
и торбичката с чай като камък тежи.
Гледам препечената филия – има форма на облак
и маслото по нея сигурно ще се разтече,
и ще ми изцапа пръстите, и няма да мога
да оправя гънките на разбърканото перде.
От маслото по пръстите ще ми се обърка четенето на книги,
макар че каквото и да чета напоследък, ми изглежда боклук…
И събирам боклучетата и трохичките по килима, и никъде не излизам,
защото не съм никъде или поне не съм тук.
Гледам стъклото на телевизора – какъв аквариум,
какви шарани и какви цветни рибки плуват нагоре-надолу там.
И искам да си забравя ума, и искам умът ми да ме остави –
като малко дете да ме остави сам.
Искам умът ми, ако изобщо го имам и ми е приятел,
да ме остави да си поиграя, без да разбирам защо
вече не ходя никъде, а около мене все още тече реката
като река от течно сребро.
Искам умът ми да се разбере с враговете си най-после
и да се помири – със стаята да се помири.
Моята стая е на деветия етаж и е поляна, и малък изгубен остров,
и не помръдва изобщо, а се рее и лети може би.
