Сто и двата часовника на Министерството на здравеопазването са истинска диагноза.
Този жест на отчаяние, който у нас евфемистично се назовава кампания година и половина след началото на пандемия, донесла рекордна смъртност в България, разкрива тоталното оттегляне на българското общество и институциите, които то успява да излъчи, от същностните проблеми на заобикалящия ни свят.
Цял един народ бежанци от реалността, грабнали бохчите и търтили да бягат към спасителните брегове на най-крайната, изпразнена от смисъл повърхностност.
Пандемията е заменена с томбола. Политиката е заменена с томбола.
Ваксинирай се не защото ще избегнеш тежка болест или смърт, я защото може да спечелиш часовник. Гласувай не защото от това зависи общото бъдеще на теб и съгражданите ти, а за да вбесиш онези свои съграждани, които презираш като сноби/еснафи/комунисти/простаци и прочее.
Смисълът, който би трябвало да предопределя нашите решения и действия, е радикално заличен. Не предприемаме нищо със съзнанието за собствена отговорност, а просто заради краткосрочното удовлетворение от начесването на плитък емоционален сърбеж.
Целият ни живот е стеснен до хазартна маса, при това в скапано казино, където комарджиите всъщност много биха искали да си подремнат, но са държани в плен и принуждавани да играят.
Първи избори, втори избори, трети избори - този път две в едно! Комарджиите се прозяват: тръпката отдавна е изчезнала, защото най-тежката загуба вече е факт - загубата на способността [дори на най-крехкия шанс!] да се обединим около смислена цел, основана на консенсус за елементарни истини от действителността.
Но рулетката се върти, върти, върти. И въпреки че има десетки червени и черни цифри, на които топчето може да спре, никой от комарджиите вече не вярва, че печалбата по нещо ще се различава от загубата.
Мария Спирова
