Страхът е удивителна сила - мобилизира, развива, усъвършенства земните твари, за да оцеляват. Страхът от хищници развива обонянието, слуха, стадните инстинкти, дори физическите способности на плячката.
В човешкото стадо е същото. Помагал ни е всеки страх - не само рационалният (от природни стихии, катаклизми, болести, зверове и врагове), но и ирационалният - от богове, привидения и съдбата. Като всяка отрова, в полезни дози страхът ни е развивал, обединявал, дори правил по-силни толкова много пъти. Парадоксално, но факт.
Но внушаваният насила страх е опасно оръжие - той е нажежен ръжен в ребрата ни.
След страха за живота ни, към който посегна един непознат вирус, веднага (и съвсем не по случайност) последва страховита война в Европа - тя ни донесе позабравен, но не изветрял страх. Дори не усетихме как уплашеното ни съзнание започна да подлага под съмнение всички човешки ценности, които уж досега сме опитвали да изградим - крехка свобода, някакво равенство, някакъв непохватен ред.
Страхът, който в момента стяга мускулите ни и забързва сърцата ни, всъщност може да ни мобилизира, за да се справим с надвисналата опасност от нов световен мрак. Шанс да се справят ще имат тези общества, които са изградили инстинкт за взаимопомощ - да действат като стадо (и в това няма нищо обидно) - заедно, организирано, с отговорност едни към други.
Опасявам се (и това е моят, личен страх), че ние, българите, сме от онези, които инстинктивно се спасяват по единично. И това ни превръща в лесна плячка.
Радослав Бимбалов
