В България обичаме много да се фукаме. С коли, с кинти, служебни карти... А често и с оръжие. Историята с депутата, който докато си карал шкодата на магистрала "Хемус" бил натиснат от двама бабаити с мерцедес и пищов, е показателна. Знам, че думата на един български депутат никога не е струвала кой знае колко, но без да познавам конкретния човек, в този случай съм склонен да вярвам повече на него, отколкото на бабаитите, които сега се обясняват, че пищова само са си го преместили (от едната диаголалка в другата), без да заплашват с него на пътя. Аз самият съм попадал в подобни ситуации многократно, но повечето ми истории са от Ирак по време на войната. Имам само две от България. И то от центъра на София.
Преди време брат ми ме караше към вкъщи с очукания си опел и един тарикат с лъскава кола реши, че бъза повече от нас, а марката на автомобила му дава някакво предимство. След като не му отстъпихме, на един светофар той влезе в насрещното платно, изравни се с нас, свали прозореца и извади пищов. Беше във време, в което телефоните нямаха камера, иначе щях да го снимам, да го издиря, и да се постарая да има всички възможни проблеми, които заслужаваше да има... Друг път (пак бях с брат ми и очукания му опел) на кръстовището на "Раковски" и "Цар Освободител" ни засече бял микробус. И не стига, че ни засече, ами от прозореца до шофьора се появи глава, която много грозно ни напсува. Стори ми се, че е униформен и казах на брат ми да кара след буса, за да видя кой е този и на какъв точно се прави. Бусът даде газ, а ние след него. Като видя, че го преследваме, някъде след паметника на Цар Освободител, наби спирачки и ни препречи пътя. Аз слязох от колата да се разправям и врата на буса се отвори. Но не тази до шофьора, а тази отзад. Отвътре ме гледаха подредени едни ромбовци в пълно бойно снаряжение. На черните им бронежилетки пишеше СОБТ, което на чист български език значи Специализиран Отряд за Борба с Тероризма. Кво бе, ще се биеме ли, чух някой от тях да ми вика. Аз сигурно съм стоял доста изсулено и глуповато на вид, крайно изненадан от надмощието на силите, преценявайки на ум най-полезния си ход в така създалата се ситуация. И тогава един от тези борци с тероризма си взе яка засилка и така мощно ме уцели между очите с... храчката си. Доста точна стрелба от разстояние, трябва да призная. Докато плюнката му се стичаше между едното ми око и носа ми, единственото, което ми се въртеше като идея бе вербално да злепоставя майка му по най-скверен начин. Но вместо това, изтривайки си бавно храчката от лицето казах: Много ви е слаба психологическата подготовка, момчета. И се качих в колата, докато отрядът за борба с тероризма разсъждаваше няколко секунди върху смисъла на думите ми. Казах на брат ми да заключи и да даде газ, но точно тогава старият опел не запали. Извадих си телефона, решен да ползвам жокер "Обади се на приятел". Човекът, на когото звъннах, като чу СОБТ, първата му реакция бе: Биха ли те? Не, отвърнах, но биха могли. Само не им давай никакъв повод, посъветва ме той. Междувременно един от рамбовците дойде до прозореца на колата ни и почна да чуква настоятелно със свит пръст: Кво бе, с телефон ли ще ни плашиш. В това време брат ми запали и даде газ. Този път обаче те ни последваха. И някъде след университета пак ни препречиха пътя. От буса слезе само този до шофьора, който ни беше напсувал всъщност. Явно началникът на групата. Веднага излез и си дай документите за проверка, заповяда ми. Това и направих. Междувременно бяхме предизвикали и задръстване. Рамбо-шефът разгледа личната ми карта, след това обаче погледът му се спря върху служебната ми карта, която се намираше в близост. Това вече хич не му хареса. Стрелна ме с поглед: Вие защо засичате служебна кола? Отвърнах му, че те са ни засекли, а освен това нямат никакви отличителни белези, нито дори син буркан. Не ми ли видя униформата, продължи да настоява той. Видях униформен човек, който си позволява да псува граждани на Република България, не му останах длъжен аз. Няма да се занимавам сега с теб, но внимавай много. Така завърши разговорът под клаксоните на образувалата се опашка от автомобили. Аз също нямах време да се занимавам повече, защото бързах за летището. Когато се върнах в България след няколко дни намерих телефона на началника на службата, звъннах му и му казах какви ги вършат из София неговите хора. Той любезно ме покани на кафе в поделението "Врана", където са т.нар. барети. Получих официално извинение от ръководството и дори ме поканиха на 25-годишнината от създаването на отряда. Празненството бе във Военния клуб, точно там, откъдето бе започнала свадата ми с тези симпатяги. Всичко завърши цивилизовано, но можеше и да не е така.
