Преди няколко години, в Нова Зеландия посетих музея на Първата Световна война. Беше фантастично преживяване. Експозицията е направена така, че се потапяш в атмосферата на войната. Посетителите влизат в окопите, чуват грохота на оръдията, надушват миризмата на бойните отровни газове. Цяло приключение си е.
По този начин новозеландците отдават почит на своите няколко хиляди жертви от корпуса ANZAC.
И си зададох въпроса – защо в България нямаме музей на Първата Световна война.
Тази война, която е дала толкова чест, достойнство и доблест на българската армия.
Музей, който да разкаже за славата на генерал Владимир Вазов, разгромил англичаните и французите при Дойран.
За величието на генерал Иван Колев, който е смачкал руснаците в Добруджа.
За саможертвата на един от най-светлите ни поети – Димчо Дебелянов, който загива като доброволец във войната.
За онези над 115 000 български войници (повечето от тях съвсем млади момчета, почти деца), които жертват живота си по бойните полета.
Такъв музей няма.
Вместо това в Княжеската градина стърчи шмайзерът на съветските окупатори, а в Южния парк има паметник на американски летци, които са бомбардирали София.
Вдигаме паметници на враговете си, а нашите герои не почитаме.
Нещо не е наред.
Иво Сиромахов
