ВЕЧЕ ИСКАМ САМО ДА СИ ЧЕТЕМ ДУШИТЕ

Не го ли напиша сега, след малко ще ми дойдат други акъли и ще се спра. Сила да ги кажа тия работи ми дава и това, че най-после си дойдох на къщата, че си стъпих в двора и че един черен кос ми е най-добрият приятел на света.

Осъзнах го изведнъж и точно така – по същия начин, искам изведнъж да го кажа.

Най-голямата радост за мен сега е, че не искам да издавам книги. Ако наистина искам нещо, то е, че не искам повече да издавам книги.

Когато издадох първата си стихосбирка, се родих все едно втори път. Подхвърчах и се перушинех като врабче. После издадох още двайсетина книги и всеки път съм треперил – ще имам ли пари за издаването, какво ще се случи в печатниците, дали няма да е грозна корицата.

Треперел съм и как ще я посрещнат приятелите и литературните критици. Щом издадеш книга, ти се ще и да получиш награда за нея. Абсолютно са ми известни тия състояния, при които пишеш и издаваш само за да получиш награда, щото иначе ще умреш. Па трябва да уговаряш журналисти евентуално да те поканят някъде, да им пращаш книги с посвещения и те да си правят оглушки.

И ако случайно ми е цъфвала физиономията по поетическа линия по телевизията, главно е било по приятелска линия.

Но това е било рядко.

Получих доста награди, даже прекалено много. И пощурях, когато не получих една. Да ми счупиш главата – да ми счупиш главата, дето съм треперел и за всичките си двайсетина книги, и за наградите. Вятър и мъгла е било. Не че са ме издавали някакви по-главни издателства – никога. За по-главните издателства аз не съществувам. Сам си плащах за книгите и пак треперех какво ще стане. И все бързах, бързах – хайде тая година книга, другата – още една…

Вярно е, така живеех и се дърпах по някакъв начин напред, но е било напълно безсмислено. Майчице мила, Ботев има десетина велики стихотворения, аз ще имам десет стихосбирки, друг ще има сто и десет стихосбирки… И жалко, и безсмислено…

Не може без суета, но когато остане само едната суета, значи не е останало нищо.

Сега – в този момент, си мисля, че повече никога няма да издам никаква книга. Нито имам сили, нито нерви да премина през целия ад на бързане, на рендосване на стиховете и книгата, на оглеждане от всички страни, на подреждане на цикли. Пулса си съм сверявал със стихотворенията. Гледал съм всичко да си е на мястото и да свети… Сега съм му опуснал края.

Имам стихотворения поне за две-три стихосбирки. Нямам никакво намерение да ги затварям в корици и да им измислям заглавие. Не ми трябват книги. Който иска, ще намери своето мое стихотворение и ще си го препише на ръка. Едно преписано на ръка стихотворение от друг човек струва много повече от всякаква стихосбирка.

Така се чувствам успокоен, защото трябва да кажа, че като почнеш да се блъскаш с издаването на книга, спираш да пишеш и докато не я родиш, не можеш да забременееш с нищо друго творческо.

Имам и публицистика поне за три книги. И нищо, че една префърцунена, намахана и откачила от суета и преструвки любовна поетеса каза, че пиша публицистика само да ми се чуе името и да се прочуя едва ли не. А друга мисирка скумрия написа, че съм графоман. Мисирките и скумриите винаги са само мисирки и скумрии – колкото и да ги дават по телевизиите и в каквито и реклами да ги снимат. Те не ме интересуват по никакви направления.

Интересува ме усещането на хората, че съм казал някоя и друга истина за живота и случките около нас.

Искам наистина така да му отпусна края, че да правя каквото си искам с думите. Ама наистина каквото си искам. И да ги показвам такива, каквито ги виждам и вкусвам – цветни, сочни, блажни, уморени, живи, светещи, майчини, бабини. Искам да си играя с всичките думи, с които съм живял и които помня.

Искам да не мисля дали ще ги харесат изкуственяците от софийските литературни салони и салончета.

Искам аз да ги харесам. Ако ги харесам аз – край. И ако ги харесате вие – също.

Вече искам само да си четем душите. С думи, които да ни съживяват.

P.S. Пускам снимка на моя човек- коса. Гледаме се в очите.

Николай Милчев