Някои размишления, защо няколкомесечния бунт боксува...
За разлика от технологичния прогрес, нравствения и политическия не е така бурен и скокообразен. Еволюционния процес по принцип е бавен и отговорящ на манталитета на обществото, консервативно по инстинкт към промени в битието си.
Всяко прогресивно движение, за да се утвърди трябва да върви с бавни и обмислени стъпки, защото иначе ще бъде безполезно и обявено за престъпно от властващите.
Хората, стремящи се да въведат политически нововъведения без особени причини и против традициите предизвикват реакции, оправдаващи прилаганите от закона мерки за наказание.
Тук и се проявява разликата между револцията, с процеса на натрупване на бавни, подготвени от обстоятелствата, неизбежни и ускорявани от невропатни вождове, или исторически случайности, от бунта и въстанието, които почти винаги са внезапни, изкуствено подгрети и затова в зародиш обречени на сигурна смърт. В историята револциите са синоним на ускоряване на еволюцията. Защото държавния строй на дадена страна, религиозна система, или научна доктрина престават да удоволетворяват новите съществуващи условия, които следва да се изменят с възможно по-малка съпротива и с най-удоволитворителни резултати. Но, без заговорите и бунтовете, съпровождащи революциите не може да се мине. Главния и отличителен признак на истинската революция следва да е успехът рано, или по-късно, с оглед на това, доколко на народа е необходима назряващата промяна.
Друг отличителен признак е бавното и постъпателно развитие с постепенни тласъци, служещо като залог за успеха, което обуславя и извършването на насилие над съпротивляващите се привърженици на стария ред. Революцията винаги е с масово участие и разпостранение, докато бунта е локален и относително малоброен, като дело на отделна партия, или каста.
Инициаторите на революцията са винаги ограничен кръг, или дори партия, които чуват и предвиждат скритото напрежение, надигащо се в масите. Тези чувствителни души – революционерите се умножават право пропорционално на продължителността и. Те често с харизмата си придобиват привърженици дори и сред противниците си.
А бунтовете възникват понякога по личностни и кланови властови междуособици. И колкото по-бурно възникват, толкова по-бързо приключват. Като не се опират на възвишени идеали, те не достигат никакви цели, или постигат резултати, противоречащи на общото благо.
Революциите никога не се случват сред изостанали и страхливи народи. Те винаги възникват по важни причини и с възвишени идеали. „Великите народни помрачнения” са тези, които оставят неизгладими следи в народностното съзнание.
Не напразно Иван Вазов нарече Априлското въстание – „Пиянството на един народ”. Същността им е по причини нравствени, макар че предпоставките им са винаги икономически. Страстни натури и гении вземат участие в тях значително повече, отколкото авантюристи и престъпници.
Народите леко понасят даже големите битови неудобства, ако чувстват че дущата им е свободна. И обратно, ако почувстват че свободата им е стеснена, те рядко понасят това, дори при относително добро благосъстояние, осигурено от ловките им управници, срещу свободната им воля.
Истинските революции, даващи резултат, винаги започват и се провеждат от мислещите представители на народа.
Дълбоките и трайни изменения на държавния строй се извършват не от ръцете, а от идеите. Когато се движат само мускулите, то ставащото е обикновен бунт. Докато революцията успяват в отличие от бунтовете, които само в началото си са победоносни.
И отново сме в навечерието на революция.
Облагодетелстваните от статуквото считат революцията за недопустима, поради нейното насилие и кръвопролитие. Но, в същото време смятат войните за напълно допустими и нравствено оправдани. Войната извършва още по големи насилия и пролива много повече кръв.
Да, революцията е сасилие, но войната е още по-голямо.
Но какво бе извършено, например в името на Маркс? Роди се огромна бюрократична машина, обгръщаща като паяжина обществото и подчиняваща всичко на себе си.
Тази нова тоталитарна бюрокрация бе по-силна от предишната и представляваше новата привилигирована класа. „Комунистическата” държава бе фактически страна с държавен капитализъм, която може да експлоатира не по-зле от капиталистическата.
Този „преходен” период към мечтания комунизъм можеше да продължи до безкрайност. От това именно се възползваха властващите от „номенклатурата”. Те усетиха вкуса на властта и не пожелаха да осъществят неизбежните промени за пълното възтържествуване на комунизма.
Волята за власт стана преобладаваща и вече за нея се бореха, като за основна цел, а не като за средство. Комунистическата държава се оказа същата, като всяка деспотична държава и действаше със същите средства, с лъжа и насилие.
Марксизма-ленинизма възприе някои от необходимите елементи на социализма, но отхвърли неговата човечност и морална чувствителност, като пречка в завоюване на властта. Така се оказва по-близо до морала на старата деспотична власт.
Именно властващата номенклатура и чедата и изиграха ролята на „троянския кон” за безславното и безкръвно рухване на „Империята на злото”, на която самите те бяха господари.
Извършвайки най-грандиозното предателство в човешката история, в името на запазване на политическата си власт, заграбвайки и икономическата. Както винаги, народа бе подло изигран, приспан и зомбиран с демократични и неолиберални мантри. С нови обещания, този път за „светло капиталистическо” бъдеще.
Прослойката на родната номенклатура властваше не по-различно от съветската. Опиянена от властта си. Оядена от привилегиите си. Подготвена за часа на „промяната”, с разработена стратегия за овладяване освен на политическата и на икономическата власт.
Обществата отново са на кръстопът, осъзнавайки, че не може повече така. Властващия в момента неолиберален, капиталистически модел на развитие показа своята несъстоятелност с перманентните икономически кризи, безработица и небивала поляризация в доходите.
Все по-често, особено „на Запад“, когато става дума за протестни акции, не се говори за организации, а за масови народни движения.
Класическите форми на организация са вече напълно приобщени от държавата и често успяват да яхнат вълната на недоволството, което наблюдаваме и в момента, но не я вдъхновяват. Партиите са все по-безлични. Медиите все по-продажни. Синдикатите – все по-беззъби. „Неправителствените“ организации все „по-правителствени“.
Дори техни представители стават и министри. Но масите не ги припознават като свои. Бихме могли да тълкуваме това като признак на осъзнаване на безсилието на всички форми на съпротива, интегрирани в държавността, ако не се наблюдаваха други, далеч по-значими явления.
Трябва да се постави ясно основния въпрос, че държавата е срещу обикновенните хора. Всичко това изостря ситуацията и я прави революционна.
А революциите? Та те не са спирали от древността и до днес. Шестват по целия свят – от кротки и опитомени, до бурни и кървави. С различни названия – Велика Френска, Велика Октомврийска, „пражка” или „арабска пролет”, „оранжеви”, „розови”, ислямистки и фундаменталистки, като последните са с яростен антиамерикански отенък. Повечето, умишлено подклаждани отвън. Но, играта с огъня, често погубва играещите с кибрита...
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
