Тя: Но малко са жените, коита няма да искат да са единствени...
Той: Е да, това си е в природата...
Тя: Да...
Той: Макар че това – за единствеността е ирационална глупост...не може да се постигне, защото не е съобразено с действителността. Всеки човек има чувства към много и различни хора. А има ли чувства към тях – то жената с него не е вече единствена. Той спи с нея, но понякога желае и друга. Понякога мисли за друга. И това не може да се отмени. Ако за известно време тя може да е завладяла напълно мислите му, то това време не може да продължи вечно. А и дори в това време той ще помисля и ще пожелава
Тя: Но това не е същото – тя пак си остава единствена.
Той: Ако една жена иска да бъде единствена за мъжа в най-грубо материалния и конкретния, сексуален смисъл...Жалко за нея. Колко много мъже има, които не изневеряват на жените си просто от липса на енергия, от мързел направо казано, от нежелание да си развалят спокойствието. Обаче техните жени далече не са единствени в мислите и в фантазиите на мъжете си. Ако и това няма значение – жалко въобще за любовта – та не расте ли тя именно в душата и не е ли там нейното бойно поле и нейната градина? Та и тия, които са овладяни от мисълта за една жена мислят и за други хора! За приятелите си и близките си. А ако жената иска да е единствена само от жените – сексуални партньорки – то жалко за жената, жалко и за тая любов! Та нали любовта не се изчерпва с телесното привличане?! В истинската, най-истинската любов се съдържа и това, което изпитваме също и към брата си, и това, което изпитваме към родителя си и към детето си и към приятеля си! ...А докато ние я изпитваме - не забравяме ни брата си, ни приятеля си! Тогава кой е единствен? – никой!
Но нека да помислим върху друго. Този порив към единственост на много от жените...У него има нещо много болно, нещо много подло. Не от страна на жените. Не! Подлостта е от страна на човечеството – и е насочена Срещу жените! Обществото, което не само толерира тоя порив, но го и поощрява!
Защото този порив за единственост е един садистично-инфантилен, романтичен и егоистичен порив, който чисто и просто е позволен на жените! Позволен...замисли се върху думота! И това позволяване е стъпило върху една планина от неравноправие...
Тя: Не разбирам съвсем ясно...ще трябва да помисля.
Той: Ще ти обясня...Да има и да изразява такива нереалистични, романтични и наивни желания може да си позволи само дете, слабоумен или тежко болен човек...На тях, разбира се, им е разрешено!
Те са малки или ощетени от природата, те са по условие неравноправни, защото са ощетени – детето няма още опит, слабоумният е лишен от ум, болният – от сили...и затова им е някак позволено да фантазират, да имат нереалистични очаквания. Да изразяват пред обществото своите наивни желания – мечтания...Нека дам един груб пример – никой не се сърди на неизлечимо болния, че изразява желанието си да живее и че даже вярва, че ще живее, въпреки че е ясно, че това няма как да стане. Но суеверното общество – преструвайки се на състрадателно – не забранява на болния да се самозалъгва така! Защо тогава ...
Тя: Искаш да кажеш, че обществото позволява на жената да се самозаблуждава, както позволява и на смъртно болния?!
Той: Да, може да звучи цинично...но всъщност – цинизмът е от страна на тия, които позволяват на някой да се самозаблуждава, а не на тоя, който казва истината.
Та така. Болните, децата, слабоумните - те някак имат правото да са отстранени от реалността. Не носят отговорност за нея, затова могат да бъдат пощадени от суровите истини.
Тя: Е, вече не знам...
Той: И така – защото жената е принизявана от хилядолетия, особено от разпространените в тъй наречения цивилизован свят учения до...до нещо...низко, непълноценно, до Нечовек, до нещо, което е някъде между детето, болния и слабоумния...някакво творение на дявола, създадено само да изкушава мъжете...та жената, принизена от хиляди години...за компенсация получава правото да живее с романтични, нереалистични фантазии и мечтания! Какво – казват си господарите – и без друго не е допусната до света на истинските неща! И без друго тя е безгласна и несъществена. Няма отношение към сериозния свят - където всичко е грубо и сурово – светът на реалистичните господари. Да и дадем тогава - за компенсация - правото на лигава романтика и егоистични, неизпълними, романтични желания!
Ако една жена е с равни права – то тя никога няма да си позволява никаква глупава романтика. Защото тя е за робите. Защото на зрелия, суров и равноправен човек се светът се представя в най-коравия му, истинен, свиреп и суров вид!
Разбираш ли – все едно на млад лекар – влизащ в истинския свят на болезнените неща, да кажем: Ами болничките са всичките сладки, никой не умира и накрая всичките се оправят!
Не!...На него се дава истината! А тя винаги е болезнена!
Романтиката е за робите. Жената не е роб. Затова трябва да заплюе романтиката.
