Много неща искам да ви кажа, но ще кажа само едно. Не ме притесни принудителното ми отвеждане от цивилни полицаи, не ме изплаши задържането ми сградата на Софийския затвор, където бях заключен през нощта на 2 септември, нито всичко останало, което беше сторено от репресивните органи, за да се почувствам унижен и смачкан. Докато ме караха за Варна си мислех като ме пуснат дали парите, които имах в себе си (14 лева и 10 стотинки), ще са ми достатъчни, за да платя на таксито да ме откара до нас. Мислех си откъде ще намеря телефон, за да кажа на близките ми, че вече са ме пуснали, защото моят остана в София. Мислех си как ще вляза в аптеката за лекарство за изчезналия ми глас, след като спах в килията с дрехите, целите в петна от лютивия спрей, с който ни пръскаше полицията.
Когато излязох от следствието обаче пред сградата се бяха събрали двадесетина мои приятели и съмишленици, както и родителите ми. Не го очаквах, нямах представа какво се е случило, докато съм бил задържан. Не знаех, че хиляди хора са се вълнували какво се случва с мен, че са звъняли в полицията, че са протестирали за освобождаването ми. Задържането и репресията не ме пречупиха и не ме извадиха от равновесие, но това, което видях пред следствието и научих след освобождаването ми ме трогна изключително много и едва сдържах емоцията си.Задържането и репресията не ме пречупиха и не ме извадиха от равновесие
154
