Хайде сега в прав текст. Чух в репортажите един мигрант от Мароко да казва, че отива да търси по-добър живот в Западна Европа.
Въпросът, който натежава като непрана съвест, е защо здрави и прави мъже търсят леснината, а не се борят за този по-добър живот в родината си? И един, произтичащ от ситуацията, въпрос е защо тези хора не се натоварят на кораби и не отплуват към домовете на онези, които разпалиха войните в арабския свят?
Но нещо по-тревожно не ми дава покой. Нашето. Нашенското. Родното. Съзнанието ни на мигранти. Нима милионите българи, напуснали и напускащи родината ни не постъпват по същия начин, гонейки по-добрия живот, при това без у нас да се води война?
Отговорите, които е нужно да си дадем, за да не се затрием съвсем от лицето на земята, са неотложни. Сред тях е фактът, че обществата, към които бягаме, не са се пръкнали от само себе си. За да бъде животът им по-хармоничен, там са се борили. Същите хора като нас са водили битки за привилегии, чистили са си улиците, участвали са в каузи, били са доброволци, дарявали са труда и енергията си.
Всичко, към което ние бягаме и се стремим, е извоювано от хората, не е паднало от небето. Хленченето и бягството няма да ни наредят сред достойните. Друг въпрос е, че в тези общества също има недъзи - например кредитното робство.
Замисляме ли се какво оставяме на децата си, напускайки България? Кои ще са децата ни? Къде ще е домът им?
Готованковци ли станахме и по какво всъщност се различаваме от мароканския мигрант, засилил се към Запада?
Даром свобода никъде не ще срещнем. Даром добро не ще открием. Щастието е съотборническа дейност, беше написал Ромен Гари. И даром щастие е нещастие, заблуждение, слепота.
Лидия Делирадева
