Покрай изплуването на боклука по крайбрежието на р. Искър, а и не само там, се замислих как природата рано или късно прочиства боклука от себе си. Как тя мълчаливо ни търпи, а после ни покосява без дори да ни попита дали точно днес, в толкова и толкова часа сме свободни да дойде чумата,или коронавируса или потопа на Ной.
Това е цената, която плащаме, че замърсяваме света си-наоколо и този вътре в нас.
Не изтреблението ни, защото живота продължава и без нас(а ние сме само незначителна бръмка в него, случайно изпуснат дъх в диханието на Бога), а това, че тази чистка на природата майка ни хваща неподготвени.
Друго щеше да е , ако нещата са уговорени. Човек щеше да може да си поживее като за поселедно и да се освободи от всичката незначителност, с която е заето ежедневието и съзнанието му.
Примерно, ако знаехме, че Апокалипсиса е насрочен за третия вторник на Февруари, в толкова и толкова и толкова часа, щяхме в останалите няколко седмици да напълним живота си с толкова смисъл, с колкото ще ни отнемат поне пет прераждания(и то, ако попаднем в подходящата епоха). Но природата не е балък. Тя наказва човека жестоко и не защото е коварна или злопаметна, а защото човека толкова я е интоксикирал, че на нея не и остава нищо освен да се освободи от паразита.
И както Искъра вика ветровете, които като верен другар помъкват в своя луд бяг порои и бури, за да го освободят от цялата чернилка, която човечеството е влияло във водите му, така и ние хората, рано или късно, биваме изхвърляни от недата на живота като ненужен, зловреден боклук.
В Библията се казва, че Господ, разстроен от лошотията на хората, изпраща потопа, за да заличи цялото човечество и да прочисти земята за нов Живот. Дори Господ остава покусен от мощта на природата, която заличила всичко наоколо и решил да даде на хората едно обещание.
Едно обещание, че повече жестокост с такива мащаби няма да се случи на човека. Така той дарил хората с дъгата. Древните народи я наричат „мост между земята и небето“. Една безконечна връзка между божественото и човека в знак на обещание, че ако ще има изтребление, то няма да е до крак; че пороите, които ни чакат, няма да бъдат с такива мащаби.
Покрай изплуването на боклука по крайбрежието на р. Искър се замислих колко по-велика от нас хората е природата. Как тя в себе си не понася мръсотията. Как не се свени дори да се самоунищожи, но само и само да изкара от себе си тази гнас, която я замърсява. Замислих се колко още много има да учим хората, за да разберем, че живота не търпи нищо, което го замърсява.
Животът не търпи злото. Замислих се докога, по дяволите, ние ще сме тези, които замърсяват? Докога ще бъдем боклука на този свят? Какъв прекрасен родител е майката земя, която неуморно през вековете ни предава своите уроци и безпощадно ни дърпа ушите, когато си хвърлим боклука я на улицата, я в някоя срещната по пътя ни душа. До кога?
Сигурно до следващия потоп.
След който, на небосклона, благосклонно ще изгрее дъга.
Рабондранат Тагор
“Всяко родено дете е вест за това, че Бог не се е отказал от нас”
Персефона Коре