Да играем далновидно за Шенген

Не бива по да се съгласяваме с половинчати мерки - влизането ни в Шенген само по въздух е като „малка бременност“ – няма такова нещо

Сапунисване с частични решения не е необходимо никому, да не говорим, че е обидно въобще да водим този разговор

В поредица от статии за „Труд news” в продължение на над година развивам тезата, че Нидерландия и Австрия нямат намерение да ни пуснат в Шенген по съвсем ясни логистични и геополитически причини. За Нидерландия ситуацията е проста – тя има стратегически национален интерес да няма бърз сухопътен превоз от големите гръцки портове до сърцето на Европа. Влизането на България и Румъния в Шенген ще отпуши тапите, които се оформят след като на Пирея в Гърция се разтоварят контейнери с китайски стоки. Това ще направи Пирея в пъти по привлекателна, отколкото Ротердам за стоки от Китай и Индия, което ясно противоречи на интересите на Нидерландия. Това е проблем, върху чието решение трябва да се мисли активно.

С Австрия нещата стоят по-малко по-особен начин. Виена има интерес от добра колаборация с Амстердам, защото Австрия е заключена във вътрешността на континента и има нужда от достъп до световния океан. Достъп, който в момента се осъществява по речните системи на Западна Европа и осигурява пряк подход до морските портове в Нидерландия, използвайки възможностите на Рейн-Майн-Дунав. Но в случая на Австрия има и друго – тя е отколе свързана с руското самодържавие, чието институционално влияние нашата държава съвсем съзнателно и целенасочено демонтира в последно време.

Впрочем, заслужава поздравления управленската конфигурация по един ясен въпрос. Оставете критиката, заради самата критика, и да погледнем рационално на ситуацията. Какво направихме като държава? Казахме, че ще въведем транзитни такси за руски газ, което изправи зависимите от този газ централноевропейски държави на нокти. Очевидно дори и да сме имали намерение да въведем реално такава транзитна такса, то това намерение явно не записано в камък. Явно става дума за друго – управлението умно, този път, си изигра картите. Заплашихме зависимите от руския газ, че ще го направим нерентабилен, с което получихме преговорно предимство. Виждате как г-н Борисов обяви, че сме готови да се откажем от това си намерение във връзка с членството в Шенген.

Какво означава това? Нещо съвсем простичко – както съм казвал многократно, въпросът за Шенген е политически и стратегически. Мантрата за мигрантския проблем е точно това – мантра. Това е димна завеса, която се хвърля в очите на наивниците, които си мислят, че всичко, което хвърчи се яде и всичко, което се говори публично е винаги и стопроцента цялата истина. Това е детинско и невярно.

Самият факт, че Австрия е готова да смекчи позицията си, което очевидно идва в следствие на нашата разменна монета – таксите върху транзитирането на газ – означава, че мигрантският въпрос е просто за пред хората. Зад кулисите, зад затворените тежки дипломатически врати, разговорите се водят рационално и със сериозни аргументи. В случая има един начин Австрия и Нидерландия да премахнат ограниченията, които ни налагат – трябва да направим за тях така, че нашето непускане в Шенген да им е по-голям проблем, отколкото да сме вътре или обратното – трябва да им докараме по-големи ползи, отколкото биха търпели негативи от нашето влизане.

Първо, следва да се каже, че не бива по никакъв начин да се съгласяваме с половинчати мерки. Влизането ни в Шенген само по въздух е като „малка бременност“ – няма такова нещо. Или влизаме изцяло в Шенген, чиито критерии изпълняваме от години, или не влизаме. Сапунисване с частични решения не е необходимо никому, да не говорим, че е обидно въобще да водим този разговор. Същевременно обаче фактът, че Австрия започна да се пропуква е знак. Това ясно показва, че сме на правилния път и че позицията на Виена съвсем не е толкова категорична като тази на Амстердам. Австрия би била готова да се откаже от ветото си, което е от ключова важност. От една страна, защото това ще остави Нидерландия в самотна позиция на единствен наш опонент за Шенген в целия ЕС, което ще засили дипломатическия натиск над страната. От друг зрителен ъгъл, ако преодолеем австрийското вето, ще сме изминали поне половината път до Шенген. Така че това е важно. И явно това, което правим в момента по темата работи, трябва да го продължим и дори засилим.

Второ, в преговорите винаги трябва да можеш да покажеш не само сила, но и добронамереност. Показахме на Австрия тояга с таксата върху руския газ. Защо да не помислим и за морков? Един такъв потенциален морков би било да сме готови да дадем достъп на Австрия до нашето море. Ако австрийската държава проявява интерес, а тя съм уверен, че има такъв, бихме могли по дипломатически канали да подскажем на Виена, че сме отворени за възможността техни фирми да имат възможност да оперират на преференциални условия, да речем, на някое от нашите държавни пристанища. Това би било един добър морков и за двете страни. За нас е добре, защото имаме морска инфраструктура, управлявана от държавни фирми, тоест далеч не оптимално. Само бихме могли да спечелим, ако дадем възможност на австрийски оператор да ползва тези ни възможности. За тях би било добре, защото ще реши един отколешен австрийски проблем – достъпът до море.

Само за пример – австрийският металургичен гигант voestalpine, който оперира един от най-старите и най-големи металургични заводи в Европа, използва над 20 000 тона железна руда дневно. От тези 20 000 тона над 3/4 са внос, който трябва да влезе от някъде. Отделно компанията внася в Австрия около 1 милион тона кокс годишно. Нали си даваме сметка за какъв огромен потенциален стокооборот иде реч? Стокооборот, който е напълно по възможностите на някое от държавните ни пристанища, да не говорим, че ще отвори работа и на БДЖ, които ще могат да пренесат тези стоки до Русе (например), от където могат да си продължат по реката. Всички печелим от това, никой не губи. Е, за да имаме интерес да го сложим на масата, трябва Виена да изостави неразумната си анти-Шенген позиция, разбира се.

Има и друго. Вижте една Италия как умело флиртува с идеята да национализира рафинерията на Лукойл в Сицилия. Хем не го правят формално, хем фактически поемат контрола над компанията, за да принудят руския мениджмънт да продаде рафинерията. Не е лошо да се поучим от този опит. Ние на държавно ниво в момента прилагаме определен натиск над Лукойл. Ако той се засили и се направят определени стъпки за това, Лукойл ще трябва да напусне страната. Което ще постави най-голямата петролна рафинерия в Източна Европа на пазара. Интересно дали не бихме могли да привлечем инвеститори за нея от порядъка на, не знам случайни имена хвърлям в момента, австрийското OMV или холандското Shell? Едва ли има по-голям морков, стига той да се отиграе не просто за Шенген, но и за запазване на активната роля на рафинерията у нас с цел гарантиране на националния ни интерес.

С морковите обаче не бива да забравяме и тоягите. Натискът, който оказахме върху Виена с транзита на газ е добър пример. Има и други, които могат да се приложат и активират. В крайна сметка в дипломацията и в бизнеса (а тук става дума и за двете) целта е да се стигне до взаимноизгодна ситуация. Мисля, че можем да изработим такава. Малко повече далновидност трябва.

Петър Кичашки

trud.bg