Държава на ротация

Постмодерният големановец, докато е на власт, стиска службата със зъби и нокти и думичка не дава да се издума друг да заеме креслото му, па макар и временно

По дефиниция структурата на един национален парламент, част от която е неговото ръководство, следва да отразява пропорциите в обществените нагласи

„Като наскачат едни заслужили, достойни, способни, ще се намериш в чудо кого да избереш, кой от кой по-добър… Виж, партията един ден може да остане без членове, но без кандидати за министри никога… За това няма ценз и никой не те пита какво знаеш и какво можеш“. Вечни са тези думи на Големанов от „Големанов". Само че, днес към кандидатската менажерия, освен министерските постове, се прибавя и длъжността на председателя на Народното събрание. За част от актива на „Промяната" е необходимо да се поясни, че „Големанов" не е кето-ресторант, а една от най-знаменитите комедии, сътворявани в българското културно пространство, с която още през 1927 г. големият наш писател и комедиограф Ст. Л. Костов разобличава родната политическа поквара.

Като не става чрез избори, ще вземем властта на ротационен принцип. Това е веруюто на новите големановци. На вечно петимните за държавна софра. На изпадащите в абстиненция без държавна канцелария, без шофьор и секретарка на държавна заплата. Ротацията е тяхната постмодерна инвенция - по-добре власт от време на време, но редовно, отколкото залудо да чакат да спечелят народното доверие в избори, което е занятие несигурно, а и неблагодарно. Или както вероятно би се изразил техният политически аватар бай Ганьо Балкански – да чакаш на избори е „бошлаф работа“. Затова постмодерният големановец, докато е на власт, стиска службата със зъби и нокти и думичка не дава да се издума друг да заеме креслото му, па макар и временно. Но падне ли от власт след избори – о, ужас; о, съдба нерада! – постмодерният големановец застава в хероическа поза и обявява гороломно, че историческата повеля, която тегне със страшна сила върху древните земи български, е да получи ротационен достъп до властта. В името на „ценностите“, разбира се. А „ценности" без пост, шофьор и секретарка на държавна заплата са като бански налъм без каишка, на който му липсва дървената подметка, както е казал народът. Сега искат председател на парламента на ротация. Утре ще искат ротационен Министерски съвет. После ще поискат – няма как, ценностите ще го наложат! – президент на ротация, а защо не и държава на ротация, та да може Киро пак да си възобнови двойното гражданство и да се ротира на спокойствие – малко „ниско платен уличен бизнесмен“ в Канада, малко министър-председател в България. А накрая няма как да не ни озарят с прозрението, че няма нужда от избори, защото ротацията е достатъчна, за да им гарантира „ценностите". Схващате цялата „куролация“, нали?

Горчива е тази ирония, тъжен е този сарказъм. Но нищо друго не заслужава поредната парламентарна аномалия, предизвикана от ПП-ДБ. На предните избори Христо Иванов от ДБ извади от чувала с „ценности" идеята за ротационно председателство. Сякаш загубилата и класирала се втора политическа формация „Продължаваме промяната" има нещо като „нотариален акт" за председателството на парламента и трябва да й се осигуряват условия да си го ползва необезпокоявано. Тогава двете формации, ПП и ДБ, сумарно имаха повече депутати от ГЕРБ и това можеше да служи като някакъв рационален, макар и остро дискусионен аргумент за подобно предложение. В днешното Народно събрание обаче ГЕРБ има повече депутати от ПП-ДБ, те са първа политическа сила по всички правила на демокрацията и парламентаризма. Затова предложението за ротация на председателския пост, огласено от Асен Василев от ПП-ДБ, е нищо повече от партийно нахалство и подмяна на вота на избирателите. Големановщина. Неслучайно никъде в националните парламенти в Европа няма подобна ротация – не само защото е в дисонанс с конституционни положения, а и защото по дефиниция самата структура на един национален парламент, част от която е неговото ръководство, следва да отразява пропорциите в обществените нагласи, намерили израз в изборните резултати. Иначе за какво се правят избори?

И ако големановщината на ПП-ДБ се свързваше с някаква крупна политическа персона с общопризнат авторитет и компетентност, да махнеш с ръка. Но не е дори и това. Те искат да устроят с пост техния съпартиец Никола Минчев. Един начинаещ адвокат, който няма друг професионален стаж, освен в кантората на родната си майка – нищо лошо, но крайно недостатъчно. Същият, който лъсна с конституционната си неграмотност в предния парламент, която тогава описахме в статия в „Труд", озаглавена „Промяната" – партията на „Дънинг-Крюгер". Воден от илюзорната си самооценка за правна квалификация в областта на конституционализма и парламентарното право, освен с всичко друго, Минчев ни порази с опаковното в наукоподобни фрази нелепо твърдение, че парламентарният правилник от предходното НС бил в сила, защото никъде не пишело в преходните и заключителни разпоредби, че има темпорални ограничения за неговото действие. Досущ като нелепите „откриватели", станали повод за формулирането на ефекта на „Дънинг-Крюгер", които мислели, че като се обмажат с лимонов сок, това ги прави невидими за охранителните камери, защото лимоновият сок се използва за симпатично, т.е. невидимо мастило. С други думи, искат с ротация да заобиколят вота на избирателите и да реабилитират „Дънинг-Крюгер". Това всъщност е големият проблем, а не толкова дали ротационното председателство съответства на буквата и духа на Конституцията. Защото отрицателната кадрова селекция в българската политика разяжда като тумор държавността, поразява самата същност на демокрацията. Те искат работа за човека, а не търсят човек за работата. Затова са склонни да погазват парламентарни традиции, като тази, че председател на Народното събрание се излъчва от най-голямата парламентарна група. Това, че за 33 години демократична парламентарна практика са допуснати две изключения, не е аргумент в полза на изключенията, а само потвърждава правилото.

Но има и нещо друго. Вече две години България изживява своя „ваймарски момент". Демокрацията е подложена на системна ерозия от кремълската авторитарна агентура и трансформираните мрежи на влияние на репресивните и властови структури на тоталитарния режим, които жадуват за своята контрареволюция. Партийната система е на ръба на вътрешна имплозия от безидейност и партизанщина. Атакувана е с добре познатия от историята фалшив рефрен колко лошо нещо е Парламентът, а колко хубаво било да ни управлява „здравата ръка" на някое балканско бонапартче, сиреч да си спретнем една невиждана в Европа, но особено тачена из евразийските деспотско-тирански системи президентска република. Това е историческото коварство, което дебне иззад тягостната политическа криза. И всяка парламентарна аномалия, всеки нов политически експеримент, всяко поредно кадрово недоразумение във властта волно или неволно наливат мръсна вода в мелницата на амбициите за еднолична президентска власт в България. Затова пазете парламентарната република - тя е тамянът за дявола на едноличната власт, за която мечтае олигархията зад кулисите. 

Борислав Цеков

Труд