Представете си: тръгват двама боксьори към ринга за голямата титла. Единият от тях, през цялото време, докато прекосява залата пред камерите, вместо да вдига ръце и да вика „Тоя ще го размажа, ще го пратя в космоса!” – мърмори, навел глава и забил поглед в земята: „Тоя ще ме бие... Ще ме смачка...” Другият, разбира се, крещи, каква победа го чака.
Какъв, пита се, ще бъде резултатът от този мач? Ясно е: мърморещият ще бъде бит по-зле, отколкото си представят неговите привърженици. Затова в света на бокса такива мърморения досега не са се случвали.
В българската политика обаче явно ще се случи и то за втори път в рамките на половин година.
През цялата минала есен, още преди ГЕРБ да бяха обявили кандидат за президент, още докато всички социологически данни показваха, че който и да бъде посочен, той/тя ще бие Румен Радев поне с 2:1 – през цялото това време местните организации на ГЕРБ откровеничаха пред народонаселението в цялата страна: „Радев ще ни бие... още на първи тур...” Никой друг - социолог, политолог или коментатор – не смееше да изрази подобна хипотеза. Но в ГЕРБ бяха убедени, че губят още на първи тур.
Така и стана, а на втори се получи точно обратното на очакваното от социолозите: не Цачева отвя Радев 2:1, а именно Радев отвя Цачева с такава разлика. И стана първият български президент от 15 години насам, победил с над 2 милиона гласа.
Така става, когато тръгнеш на битка, обяснявайки на всеки, който може да те чуе, че ще я загубиш. Пита се тогава: защо и този път, преди парламентарните избори (предизвикани лично от Борисов) не само целокупният ГЕРБ (по места и централно), но дори самият Борисов внушават, че ще бъдат победени от БСП и Нинова?
Тази предизборна поза, разбира се, е бременна не с вече плахо прогнозираната малка победа на БСП над ГЕРБ – а с голяма, неочаквана, попиляваща победа. ГЕРБ буквално пъха властта в ръцете на БСП. Това е ясно. Не е ясно, защо гербаджиите, веднъж вече опарени, отново правят точно онова, което им обещава чутовен разгром?
Според конспиративните теории още от есента Борисов е решил да „даде властта на комунистите” поради някаква своя си, крайно сложна стратегическа игра. Това няма как да е така, тъй като – убедили сме се – Борисов не е способен да води крайно сложна стратегическа игра, защото не е способен да води изобщо каквато и да е стратегическа игра. Къде тогава е обяснението за смайващото пораженчество на ГЕРБ в момента?
Преди време имах честта да влезна в кратък писмен спор с Даниел Смилов по следния методологичен въпрос. Аз твърдя, че ГЕРБ нямат представа нито за политическа история, нито за политическа теория, нито за това за какво служат институциите, нито са чували за общото благо, нито са чели умни книжки, нито дори си говорят с умни хора – така, че да ги чуят.
ГЕРБ са насипна милиционерщина, двигателите на чието поведение не могат да бъдат търсени в класическите политологически теории от типа „рационален избор”; какъв рационален избор там, гдето няма рацио? Оттук правя извода, че за да анализира човек ГЕРБ, трябва да прави това с инструментите на психологията – да мисли в категориите на страхове, комплекси, неврози и подобни.
Според колегата Смилов, напротив, все пак класическите теории на политологията са, в някаква степен, приложими дори към поведението на ГЕРБ; и не може да бъде изцяло психологизиран анализът на който и да е политически субект.
Може. Ако ГЕРБ разполагаха с рацио, нямаше да правят онова, с което се занимават днес из цялата страна – да съобщават за идващия техен погром на изборите. В случая, политологията безпомощно вдига рамене. Да видим какво казва психологията.
Отдавна е видно, че в основата на гербаджийското перчене е чувството за малоценност. В първите си години в голямата политика Борисов беше сравнително скромен, тъй като се бореше за признанието на центъра на София („жълтопаветниците”). Не го получи и, дълбоко уязвен, удари на самохвалство – да впечатли поне останалите хора.
Работата е там обаче, че тъй като не намериха пътя към „жълтопаветниците”, ГЕРБ не влезнаха в онзи диалог, в рамките на който щяха да разберат как се управлява съвременна държава. И изградиха единствения модел на управление, който можеха да родят самостоятелно, без помощ отвън – онзи феодално-милиционерски модел, който задушава страната; и който кара цялата средна класа неистово да мрази ГЕРБ. Защото средна класа и милиционерски феодализъм – това са напълно несъвместими неща. Или едното, или другото.
Тази средна класа захрани с гласовете си Радев на втория тур с единствената идея да зашлеви звучен шамар на ГЕРБ. Да извади хората на Борисов от режима на постоянно самохвалство и да ги накара да се откажат от феодалния си модел, замествайки го с нещо по-прилично.
Шамарът наистина разтърси ГЕРБ, но изобщо не го вкара в релси. Напротив: изби от главите герберски всякакви зачатъци на политическо мислене, защото ги вкара директно в режим „паника”. Оттук и оставката на Борисов, и постоянното страхуване на електората, което течеше до оня ден: „без нас ще изгниете”. Но тъй като и това поведение е вид самохвалство, то допълнително отблъсна хората. И беше сменено, доста бързо – с какво?
Очевидно, основното настроение в ГЕРБ е: „Ами сега?”. Освен феодализъм, стъпил върху самохвалство и натиск върху хората (искате ли да знаете, колко хора се отказаха от участие в листите на десните формации под директен натиск от местния гаулайтер на Цветанов?), в ГЕРБ друго не знаят. А това вече не работи, както се очаква. Какво друго да се прави, освен да бъдат сочени страшните комунисти с пръст и да бъде пелтечено: „Те идат!”... Което, на свой ред, допълнително нахъсва хората, тъй като те винаги безпогрешно усещат слабостта в политиката.
След перченето дойде паниката, извираща от невротичното чувство за непълноценност, с краен резултат – неспособност за рационално поведение.
Това е, така да се каже, психологическата теория за поведението на ГЕРБ към днешна дата. Точно този ГЕРБ след изборите, изпадайки в положението на „разбитите авари”, пръв ще поиска коалиция с триумфиращата БСП, за да придобие поне някаква идентичност (това пък е психологическо предвиждане на политическо събитие).
Ама и БСП вече не е онази, която твърдеше, че щяла да става европейска. И тя е предимно невротично същество, което днес, усещайки задаващия се триумф, разкрива най-отвратителните черти на характера си, прощавайки се с всяка имитация на рационалност и на политичност.
На хората на Нинова им предстои обратното на ГЕРБ: от чувство за непълноценност – излитане към самохвалство и убеждение в непогрешимост. Правят го вече по свой си начин. С връщането на сталинския език („национални предатели”) се връща и сталинската бруталност в нравите – особено по отношение на падналите. Преди да управлява с ГЕРБ, БСП ще го унизи отвъд крайния предел.
И двете основни партии се разкриват пред очите ни като непредсказуеми невротици, опасни за националния интерес. Затова отговорното гласуване не е за тях. Не е и за популистките им конкуренти. Всички са еднакво опасни; и не, никакъв ГЕРБ няма да „спре комунистите”. Помага им.
Време е да гласуваме с главите си – време е, за разлика от БСП и ГЕРБ, да включим на „макс” своето собствено рацио. И да подкрепим онези малко на брой партии, към които можем да прилагаме не психологически, а политически анализ – онзи анализ, за който призоваваше преди време колегата Смилов
http://offnews.bg
