Доц. Татяна Буруджиева: Кампанията сега означава буквално кървави местни избори

Доц. Татяна Буруджиева, политолог, философ и политик, народен представител от 42-ия парламент, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

В това издание на аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“ ще спрем вниманието ви върху необичайни събития, които на талази заляха предизборната кампания. Най-напред дойде вторият списък по закона "Магнитски“ с координатора по санкциите на САЩ Джеймс О`Брайън, които дадоха повод за много спекулативни внушения, водещото от които бе, че като извикат в Американското посолство лидерите на ГЕРБ с тези на "Продължаваме промяната“ и им намекнат, че предстоят нови списъци, в които ще попаднат имената им, ако предварително не проявят благоразумие и съставят кабинет. След това се  появи информацията от Антикорупционния фонд, че две от 500-те еврови банкноти от чекмеджето в спалнята на бившия премиер Борисов са истински, а германските власти са информирали за това Българската прокуратура, която е преценила да не го оповести публично. Дни по-късно изтече в медиите доклад на Министерството на финансите, според който България е изправена пред свръхдефицит, пред риска да прибегне до заем от Международния валутен фонд и други подобни страхотии, водещи до извода, че пенсионерите няма да получат увеличение на пенсиите, социалните разходи ще се орежат драстично, капиталовите ще се завъртят около нулата, а данъците ще се повишат. На служебния министър Росица Велкова мълниеносно скочиха от БНБ, бившият министър на финансите Асен Василев, икономисти и финансисти, които я обвиниха, че става част от предизборната кампания, и министърът би отбой с опровержение в телевизионно интервю, което произведе точно обратния ефект и допълнително нагнети усещането за напрежение. Накрая се появи главният прокурор, който на пресконференция огласи данни за заговор срещу държавата между мафия и осъдени лица, готвили отстраняването му. И сред тях, макар и косвено, попаднаха лидерите на "Продължаваме промяната“ и "Демократична Българя“. Тези случили се събития придадоха на сегашната предизборна кампания необичайност, защото все сме виждали компромати, но такъв сериал, замесващ най-високите властови етажи, не ни е спохождал. Въпросът е, дали тези скандали са наистина черен PR или реална действителност? На кого помагат или кому правят мечешка услуга? И най-важното – ще стигнат ли до умовете и емоциите на избирателите и как? Наш гост е доц. Татяна Буруджиева – политолог, философ и политик, народен представител от 42-ия парламент. Добре дошли.

Добър ден.

Какво представляват тези събития със списъка "Магнитски“, с действителните банкноти от шкафчето на премиера, с доклада за фалит на България и с пресконференцията на главния прокурор за заговор срещу държавата между мафията и осъдени лица, с намек за участие на водещи политически партии? Съгласете се, че така подредени във времето, те могат да са всичко друго, но не и случайност.

Не, в никакъв случай не може да говорим за случайност. В политиката дори само две от тези неща да се бяха случили и в момента, в който се случи първото, което изброихте, списъка, вторият транш "Магнитски“, беше ясно, че става въпрос за политически процеси, а не просто за някакви действия, които различни органи осъществяват по повод борба с корупцията. Първо, защото Законът "Магнитски“ е политически закон и всички знаем, че това е така, и българите вече го научиха. И беше много откровено ясен избран моментът както за втория списък, така и за заплахата от трети списък. Вижте, за нито един от западните ни партньори не изглежда нормално състоянието на България. Ако на част от анализаторите и експертите тук и дори на част от политиците им се струва нормално да говорят, че няма никакво значение дали е служебно, или не е служебно правителството, за партньорите имам чувството, че не е точно така. Едно служебно правителство не може да се договаря, не може да осъществява сериозни стъпки. Сега вярно е, ще ми кажат някои от вашите слушатели и сигурно ще си припомнят правителството на Софиянски, което въведе Валутния борд, което беше една много сериозна стъпка, но тази стъпка беше направена при един сравнително общ консенсус и в обществото, и в политическите сили. В момента, в който няма никакъв консенсус, и има – напротив, единственото, което споява, ако мога така да се изразя, политическите редици, е омразата към другия, то нищо не може смислено да се направи, да се договори и да се очаква от една държава. Затова за мен беше и много странен целият дебат, кампанията за въвеждане на еврото, защото според мен нямаше кой да отговори на тези апели, тъй като чисто финансово България – виждаме, ако нещо можем да съдим като извод от този доклад, е, че параметрите са ни такива, че нямаше никакъв начин да въведем еврото. И аз не знам, защо загубихме толкова много време в тези усилия, вместо да ги насочим към подобряване на финансовите параметри. Сега, като ги сложим така нещата, налагат извод, който може да направим. Аз не знам, кое е истина и кое не е истина, обаче две неща са ясни. Едното е, че всички тези събития предизвикват страшно много въпроси в главите на хората, като започнете от това две банкноти били… какви беше…

Истински.

Истински. Колко е имал? Другите фалшиви ли са били? Защо не се преследва този човек, ако фалшиви банкноти е имало в това чекмедже? Ако са били две банкноти, въобще за какво говорим, за какви чекмеджета и за какви шкафчета? Целият този образ изчезва. По същия начин е за всяко друго нещо. Ако завършим с пресконференцията на главния прокурор – ако има някакъв сговор за държавен преврат, аз наистина нямам представа как махането на главния прокурор е държавен преврат, точно държавен преврат. Може би съм изкривена от политическите науки и там от нашите терминологии. Всеки жонглира по някакъв начин с думи, с образи, с факти, няма как хората да се ориентират дали това е истина, или не е истина. Самите институции виждате, че правят една крачка насам, една крачка натам, като финансовият министър. Ако наистина държавата е пред такъв срив, смятам, че факт е, че политическата отговорност на това правителство се носи само от президента и затова смятам, че е редно президентът да се изправи и да каже за какво става дума.

Той обаче е в карантина, в КОВИД карантина.

И какво от това? Това не пречи да се появи, има електронни достатъчно медии, той може да се появи.

Онлайн?

Онлайн, точно така, няма нужда да се появява пред всички. Това според мен с КОВИД, дето се казва, трябва да е в много тежко състояние. Надявам се да знаем дали е в тежко състояние, пожелавам му да не е в такова и да се оправи по-бързо. Но истината е, че отговарящият за служебното правителство президент, в рамките на тези 30 и няколко години съществуване на тази институция, след приемането на новата Конституция, е реагирал по различен начин. Казвам го така, с абсолютна сигурност, тъй като в катедрата правим няколко поредни изследвания върху тези процеси, включително и върху служебните правителства. И като се започне от Желю Желев, който трябва да ви кажа, че е основният говорител – той почти всеки ден е бил в медиите, когато има негов служебен кабинет, и се мине и през другите президенти – никой не е абдикирал, никой не е стоял чак толкова странично. В момента опитът на президента да се раздели от служебния кабинет – някак си седят едни министри и нещо ни говорят и президентът ни говори за някакви други общи неща, а не как върви самото управление на държавата - не е много коректен, защото това са вече две години. мандатите на служебните правителства са две години, както се шегуват в мрежите, единственото сигурно след тези избори е, че могат да изкарат и цял мандат служебните правителства. Не може да стоиш встрани и единствените говорители да са министър-председателят и министрите, защото те са назначени от теб, ти си отговорен. Единствената политическа фигура, която е получила власт през избори, това е президентът, в цялата тази комбинация. И президентът не може да стои само за някакви общи неща или някакви конкретни неща от типа на въоръжаване, НАТО, армия. Да, функциите му са по-големи в тази сфера, но тогава, когато служебно правителство управлява, той е отговорен за цялото управление на държавата. И аз очаквам да чуя и да разбера, и да оценя дали са факти нещата, за които говорим, именно след като президентът поеме отговорност и ни каже, за какво точно става дума. Иначе – слухове всякакви, че се карал, че не се карал, какво ставало в Министерския съвет, но това са просто сплетни и слухове. Ние не можем да бъдем сигурни като граждани, за какво става дума. Второ,  всичките тези неща, освен че задават въпроси, цялата тази поредица от събития формира т.нар. събитиен ред в една кампания. Всяка кампания, предизборна, основна цел е да създаде събитиен ред, който работи така да се каже за повишаване на доверието и електоралното присъствие на съответните партии. В случая първо виждаме, че събитийният ред не го създават партиите – външни партньори, президент със служебно правителство, главен прокурор. И в този събитиен ред партиите са като нещо като топката в пинг-понг – удря единия, тези са виновни, удря другия, другите са виновни. А ние всички седим като някакви зрители на някакъв странен мач, в който всъщност единствената цел е, че оставаме настрана с  тоталното отвращение от всичко, което се случва, с  желанието да се отдръпнеш, за да не те намеси, но единственият извод, който могат да си направят гражданите, е, че спасението е в ръцете на давещите се, т.е. поединично да се спасяваме, което е най-злокобното нещо в политиката. Политиката по принцип се осъществява, развива и може да свърши, да бъде ефективна за обществото, нещо полезно да донесе, тогава, когато е общо действие. Партиите възникват с идеята да обединят усилията на хората да защитят определени интереси, т.е. да разберат първо, че имат общи интереси, и след това организационно да се конструират, да си ги защитават и да се борят за тях. Нищо такова нямаме, разбирате ли? Самият факт да се индивидуализираме в обществото е пагубен в самия политически процес. А оттук кризите само се задълбочават, а изборите не могат да бъдат решение, защото виждаме, че битката за властта не е в изборите.

Не е между партиите дори?

Не е между партиите дори. Не е в ръцете на избирателите. Ето, вече 2 години  ние гласуваме, и какво от това?

А тя къде е, къде е, доц. Буруджиева?

Властта имам чувството, че е на някакъв аукцион, и всеки наддава в момента как да се докопа до нея. Но истината е, че властта в една парламентарна република е в ръцете на гражданите, които казват на политиците чрез гласа си: кой на какво място е и кой с кого трябва да седне да управлява, независимо от това дали се харесват или не.

Ако не са предназначени за избирателите, то за къде са адресирани тези събития?

За политиците, плашат едни други политици, отнемат им така да се каже влияние или се опитват да предадат влияние на една или друга политическа партия. И затова онова, което е всъщност нормалният логичен процес – влиянието да идва от това, че си убедил повече граждани да ти се доверят.

Cui bono? Кой има интерес?

Интересното е, че според мен от цялата тази ситуация интерес биха могли да имат партиите, ако създадат правителство, защото те са всъщност най-атакувани и най-заплашени от ерозия и унищожение, тъй като страничният ефект от целия този събитиен ред е, че няма какво да се занимаваме въобще с гласуване и с партии при положение, че някой отвън ще ни каже дали да имаме, дали да нямаме правителство, този ще натисне за това, онзи ще извади компромат, третият ще удари шамар, нали, с някаква информация. Тогава защо всъщност гражданите трябва да ходят да гласуват? Разбирате, че най-голям интерес да се приключи това нещо имат всички партии, тук не става въпрос за една или две. И най-важното, в интерес на нас, гражданите, е да си запазим парламентарната република, защото иначе ние губим основите на конструкцията, в която живеем, и загубвайки тези основи, ние не можем да имаме абсолютно вече никаква предвидимост за живота си. Буквално започваме да се спускаме по една река с водовъртежи, различни кризи и ситуации, от които започваме като, неслучайно повечето колеги говорят за племената, които се борят, започваме като във времената на племената да очакваме нещо свръхвисше или някаква извънземна сила, която да ни оправи, което няма нищо общо вече с демокрацията и с това, че ние сме граждани. От забъркването на тази каша ми се струва, че най-голям резултат ще има в едни ожесточени избори, и виждаме, че те излизат извън коловоза на нормалния диалог между политици и граждани и влизат в страни малко психотични взаимоотношения – кой на кого ще повярва, кой на кого ще се довери, което принципно означава твърди електорати и ниска избирателна активност. Нали, ясно е, че повечето хора стоят отстрани, не могат да вземат решение, тъй като нямат и достатъчно информация, тя не е надеждна. Непрекъснато всеки ден от различни източници идва информация с различна атака чуват какво ли не.

И са ошашавени?

Съответно няма как да преценят кое е истина и кое не е истина. И повечето хора ще отложат вероятно решението си. И подозирам, че този събитиен ред ще доведе наистина до ниската активност. Но трябва да ви кажа, че това, което се случва днес на тази кампания, означава едни буквално кървави в символичния смисъл на думата местни избори. Защото местната власт е основа на политическото съществуване на всяка една партия. Местната власт при тази кризисна ситуация, и финансова, и икономическа, и често символична ако щете, българинът се чувства в много голям дискомфорт и пред пропаст, като че ли крачката напред по-скоро ще ни срути, отколкото ще ни доведе до някаква стабилност. Местните избори и местната власт се провиждат като единствения някакъв оазис на някакво спокойствие. Тъй като за следващите 4 години, поне дето се казва там, където живееш, нещо ще си нагласиш някакъв вариант на сравнително спокойствие. И тъй като е ясно, че ГЕРБ няма как да задържи толкова много местна власт, която имаше, то просто е невъзможно нито на национално равнище да  може много дълго и безкрайно да се държи голямата част от властта, нито на местно, апетитите са много изострени. А самочувствието от мисълта, че тук може да победиш, там може да победиш, и значи ти можеш да наредиш и националния пъзел, е един от факторите, който води до такава ожесточеност сега и на националната кампания. Но истината е, че местната кампания така да се каже ще разстави по-ясно силите и битката там е много, много ожесточена. На местно равнище много по-силно влияят такива заплахи, като прокурори, като МВР. Местни избори се организират по много специфичен начин. Неслучайно от началото на 90-те политическото решение е да не се правят местни с национални, защото много тежко се увреждат и едните, и другите. Местните избори са много специфични. И разпределението на местната власт всъщност ще създаде устойчива реалност, която нататък вече ще играе значение за разпределението и на националната власт. Така че тази година това, което виждаме на тази кампания, няма да е нито последното, нито най-интересното и най-ужасното, което може да си представим в политическо отношение.

То предизвика обаче въпроса: защо партиите, защо политиците, защо лидерите не противостоят на това, което се случва? Те, ако могат, го използват в някакъв техен интерес, а не се замислят за ходове напред. Някаква ситуационна тактика без стратегия ли наблюдаваме?

Използват единствено всичко онова, което им дава възможност да подсилят създадения образ на врага, с който те работят, за да могат малко или много поне да се героизират. Защото иначе някак си за българския избирател бели няма, чисти няма. Отдавна знаем за политиците крилатата фраза: "Всички са маскари“, но в случая конкретното отношение вече започва да се формира на базата на този мотив. И като няма възможност да си бял, поне има възможност колкото по-черен да направиш врага си. Това е тактика,  лишаваща от стратегия. В международен план според мен, всичко, което се случва в света, защото трябва да се поставим в този контекст, ние не сме някакви уникални, големият минус, големият ущърб, голямата щета, която понасяме всички хора, е, че политиците ни лишават от бъдеще. Кажете ми къде и кой дава някаква перспектива като бъдеще, всичко е ситуативно. В България винаги е лошото в пъти по-бързо усвояемо и по-лесно приложимо отколкото някакви позитивни практики. Партиите не дават надежда. В едни избори, в една предизборна кампания е ключово важно не просто да обясниш, каква е ситуацията, не просто да се опиташ да накараш хората, да ги убедиш кой всъщност е виновен или кой донесъл ползата, но трябва да дадеш и някаква надежда, за да има смисъл въобще хората да гласуват и да ти дават доверие за следващите 4 години.

Да ги вдъхновиш по някакъв начин?

Поне за 4 години.

Да вдъхновиш по някакъв начин, някаква цел малка да дадеш.

Поне за четири години, поне за четири години. Виждате, че дори за четири години не се дава нищо напред. И като казвам да се вдъхнови, аз мога да разбера отчаянието на политиците, че не могат да обещаят нищо добро, т.е. те не могат да обещаят, както са свикнали – на кило. "Толкова ще ви станат пенсиите“, да се надцакват. Едните казват примерно 758, другите казват "Не, 802 лева“ и въобще така върви цялата кампания. Това нещо не може вече да се използва като дискурс. Но не бива да забравяме, че хората не са идиоти. Всички знаем, че следва нещо лошо. Да, всички искаме да ни се обещае нещо много хубаво, но мисля, че биха могли да бъдат разбрани политиците, ако могат да ни обяснят точно какво лошо трябва, т.е. точно какви жабета трябва да изручаме, за да излезем от блатото.

А те и това не го правят.

А те и това не го правят.

Защото не знаят какви ще бъдат тези жабета, може би?

Е, не, жабетата са ясни, жабетата са ясни, от гледна точка на българската икономика - дори за човек като мен, който няма много общо с икономиката. Като виждаме как са качени цените, като виждаме финансовите параметри как са нарушени, дали са точно в този порядък или не, но всички, от всякакви информации, пък и от собствения си живот и ежедневие усещаме и виждаме, че има проблем с онзи много строг ред, който беше въведен, между другото, от 1997 г. от правителството на Костов и който не беше много пипан. Това е една конструкция финансова, която всяко следващо правителство малко или много следваше. Не за радост на хората – хората не се радваха от това нещо, защото както сега казват пенсионерите, повечето пенсионери – а, значи можело. Не, то по принцип може да се вдигнат пенсиите и мисля, че и 5000 да ги направят, хората ще имат желание за повишение. Истината обаче е, че трябва да знаеш как да ги изплатиш и не можеш да ги изплащаш със заеми. Просто е недопустимо да въвеждаш децата си и внуците си в заеми, за да може някои политици да кажат "Виждате ли, можем да качим пенсиите“. Т.е. финансовите стъпки на държавата – аз също много съм се възмущавала, защо точно така трябва да става, не са най-любимото нещо и най-радостното на хората, но онова, което е важно, е да създават спокойствие и стабилност. Няма стабилност в една държава, която разчита да си направи разплащанията, като изтегли заем. Няма възможност за такова спокойствие. Това не е спокойствие. Както ми казват някои колеги – да де, ама ние имаме малко външен дълг, не ни е толкова голям. Остана да ни е голям като на САЩ. И така  както нямаме и е толкова малък, ние имаме трудности, които други държави с много по-голям външен дълг просто нямат, защото ние не сме надеждни, ние не сме благонадеждни като партньори. Нас не ни разглеждат дори като партньори. Това е същото като в едно семейство. Много зависи от това, как преценяваш другия, дали ще му дадеш, ако дойде да ти поиска, и 20 лева. Има хора, на които ще дадеш, има хора, на които няма да дадеш. И затова струва ми се, че цялата тази изключително емоционална сфера, в която ни вкарват политиците, защото техните действия са изградени на такива емоционални реакции, те не са много рационални, там няма рационалност какво да направим и как да конструираме управления, за да може да се справим с проблемите на държавата. Там аргументът е: мога ли с този, не мога и с онзи и какво щели да кажат хората. Ами, вчера си говорихме с колеги, включително доста социолози бяха, различни изследвания гледахме – ами, трябва да ви кажа, че и избирателите на едните, и избирателите на другите в мнозинството си нямат проблем да приемат правителство между различните партии. Оправданието с "Избирателите няма да ни разберат“ е некоректно, некоректно, при положение че над 60% от хората продължително време вече твърдят, че искат правителство.

Обаче при това положение кое пречи поне водещите, първите два блока, първите две коалиции да направят правителство? Видимо е, че "Продължаваме промяната“-"Демократична България“ и ГЕРБ-СДС ще имат над 50%, това е ясно. Т.е. те ще имат повече от останалите партии, взети заедно.

Точно така, да, точно така. И могат спокойно да направят правителство.

Да направят и то да бъде относително стабилно. Какво пречи?

Точно това пречи, че не се сяда на рационален разговор, какво има да се прави и съответно да се изберат фигурите, които няма да дразнят нито едните, нито другите, за да се сложат в правителството и да го направят, а се върви на принципите на страховите неврози. Сега един списък ще публикуваме, другият пък ще извади не знам си какви данни, третият не знам си какво си. Т.е. в парадигмата сме на една пропагандна война, вместо да сме в парадигмата на един демократичен дебат, спор, ако щете, между партиите: какво точно трябва да се направи. И виждате, че вместо да чуваме и ние като граждани какво искат да направят партиите след изборите… Вие знаете ли? Аз не знам какво искат те да направят.

Никой не знае. Аз мисля, че и те не знаят, но това е друга тема. Според мен те се страхуват да направят такава коалиция първите два блока, да не се възприеме като безпринципна, и съответно да отнесат негативите.

Аз ви казах, социологическите данни не го показват. Просто за хората е много важно да има правителство.

За хората е важно да има сигурност. Но за политиците?

Това правителство е много важно, какво точно ще прави, за да не бъде възприето като безпринципно. Защото естествено, безпринципно е просто да си разпределим власт и лапачка, така да се каже, и позиции, за да лапаме, а когато става въпрос, какво точно трябва да се направи, при това непопулярни мерки, защото такива ще трябва да следват, няма кой да ги обвини в безпринципност. Значи никой не може да обвини политически партии, съставили правителство, което ще почне една рестриктивна политика, за да стабилизира нещата и малко от малко да спре това затъване, включително ако щете и цените малко да се овладеят и въобще да се успокои пазарът, и ние, нашите семейни бюджети да могат да се успокоят и да може да ги планираме. Кой да ги обвини в безпринципност, когато става въпрос за такива мерки? Биха могли да бъдат обвинени в безпринципност в момента, в който започнат да спорят "Ти точно на този отрасъл ли ще бъдеш, ти на онзи ли?“ и така, щото…

Да си феодализират правителството?

Точно така, точно така. Но има условия и параметри…

Вижте, управляващите коалиции в много държави са на принципа "не“ на изключителната близост на партиите като разбиране или харесване, а на принципа какво те са се договорили и са съгласни заедно да направят, какви решения ще взимат. Защото каквото  правителство да се направи, едната от политическите сили в бъдещия парламент, за тези две за които говорим реши, че това е безпринципно, то не може да стане. Знаем че "има как“, ако се съберат двете партии. Иначе така, както се очертават резултатите, няма как.

И какво ни чака тогава? Две в едно през есента?

Не може да са две в едно. Знаете, че имате условия за шест месеца между изборите. Има и няколко други параметри, което означава няколко неща. Първо, ще видим, дали ще има воля за правителство от начина по който президентът ще започне да раздава мандатите. На мен ми се струва, че този път той няма да ги разтакава четири месеца, както преди. Раздаване на мандати и битка за правителство по време на местните избори, ще бъде вече съвсем убийствено. В крайна сметка от него зависи темпа на раздаването, а и партиите и те не могат твърде много да направят. Което при нормален темп на раздаване, ако говорим, че няма да се стигне до правителство, тогава говорим за избори в началото на септември - преди местните избори. Това също е вариант. Те сега са на втори април,  горе-долу месец, месец и половина е раздаването на мандатите, значи спокойно могат да бъдат в началото на септември изборите, ако не съставят правителство. Моята хипотеза е, че този път партиите ще  съставят правителство, независимо от това колко то ще оцелее.

Между кои партии?

Има два варианта. Разумният вариант е да се разберат и да направят стабилно правителство с една сериозна парламентарна подкрепа – първите две партии. Всичко останало обаче също може да доведе до правителство в някои варианти. Първи вариант – ПП и ДБ постоянно обясняват как те ще предложат "правителство на малцинството“. На всичкото отгоре те заявяват категорично, че те със сигурност ще са на първо място, че те са водещата политическа сила. В момента в който това се окаже така и те са първа политическа сила, в момента разликата е такава, че просто е смешно да говорим кой е първи и кой – втори, но в момента в който се окаже, че те са първа политическа сила и предложат "правителство на малцинството“, според мен всички фактори са налице да им подкрепят правителство на малцинството. И те нищо не могат да направят. Няма как да се откажеш като си първи да предложиш правителство и няма как пък като ти го гласуват, да кажеш: "Няма да управлявам“. Това е един вариант.

Въпросът е колко ще бъде жизнеспособно?

Може да не е жизнеспособно, но ще има правителство, което да се захване първо за бюджета и то още тогава ще стане нежизнеспособно, ако се продължи същата политика, която имаха, докато бяха на власт. Мисля, че ДБ има по-различна фискална политика, така че нещата  ще бъдат интересни. Представете си, че ГЕРБ е на първо място и предложи правителство на малцинството. Има достатъчно варианти и всички останали, които влязат в парламента също да подкрепят едно такова правителство на малцинството, дори без гласовете на ПП.  В момента слабата легитимност на партиите  правят първата и втората партия абсолютно зависими заложници на следващия парламент. Възможността да се създаде правителство в следващия парламент дори по този начин, когато не го искаш да ти гласуват правителство или не го искаш точно такова, е повече от 50%. Аз лично разчитам да има разум. Тогава вече няма да си играем на някакви игрички, няма да влизаме в някакви сценарии, няма всяко гласуване да е повод за скандали в парламента и денонощни разправии за едно или друго, а ще имаме ясна перспектива поне за година напред какво се случва в тази държава. Надявам се да има такъв разум, но като гледам и събитийния ред, не съм голям оптимист.

Този събитиен ред не тласка ли ситуацията към такава зависимост на партиите в парламента?

Да, да. Не само я тласка… По-лошото е, казахме в началото, че събитийния ред се формира от един субект, за да може така да се каже, да наложи дневния ред и дебата, и проблемите на обществото като цяло по време на избори. В момента този събитиен ред се менажира от няколко различни субекта и той априори не може да има смислен резултат. Буквално вътре са преплетени противоречащи си интереси.

Кои са субектите?

От една страна са партиите, които в този събитиен ред всяка от тях гледа по-скоро да удари другата. Т.е. отново засилваме фокуса върху интерпретацията, а не върху информацията и същността на това, което хората ще си помислят и трябва да си помислят, че е действителността и онова, което наистина е действителността. Самите ние мислим, че знаем. Предполагам, че всеки българин е в тази ситуация. От друга страна има външни партньори, които имат  добронамереното желание България да има стабилност, за да могат по-спокойно да договарят и да преговарят и за своите си интереси, ако щете и за европейските политика. Ние отново ставаме толкова нестабилен елемент в Европа, която и без това се тресе от много проблеми, че няма кой да ни се зарадва на това положение. Естествено, че има натиск ситуацията да се стабилизира. Трето: има президентство, в което се фокусира една власт и вече имам чувството, че тя и на тях им идва в повече. В същото време амбициите за референдум за президентска република подклаждат огъня за интерпретации за всяко действие, включително и на служебното правителство в посока, която може да е истина, може и да не е – и тук не знаем за какво става дума – има ли такива намерения, няма ли… Така или иначе, всичко така се преплита, че затъваме като общество в "теория на конспирациите“, което е азбучната истина в политическите комуникации – тази теория се появява, когато обществото затъва в несигурност – чисто емоционална и психологическа несигурност.  Да не говорим за икономиката или фактическите неща как стоят. Много е важно хората да нямат това усещане и това убеждение. Дори нещата в реалността да са добре, ако хората са затънали в тази несигурност и паника, това не може да доведе до положително развитие на нито един процес в обществото. Това е като социологическите въпроси за възраст, пол, образование, включително и икономическо положение… За мен винаги е било важно  да има два въпроса - единият е: "Какви са Ви реалните доходи?“, а другия е: "За какъв се приемате? Дали смятате, че имате нормални доходи и живеете добре или смятате, че имате необходимост от по-големи доходи?“ Има хора, които имат много сериозни доходи и смятат, че нещата са зле, понеже нямат онова, което те искат да имат. Има хора, които имат ниски доходи в сравнение с общите доходи в страната, но които смятат, че това все пак им дава възможност да живеят добре. Т.е. те не са лишени от амбиция, но не залагат на основата, точно колко пари имат. Правят си жизнените планове по друг начин. Как ще се развива обществото и какви планове ще направим за себе си – ще родим ли или не дете, какво образование ще се стремим да му дадем и ние самите как ще искаме да живеем, много зависят от това, как се възприемаме като икономическа позиция в обществото. Същото е и за политиката – какво ще направим, за кого ще гласуваме, ще гласуваме ли изобщо, ще излизаме или не на протести, всичко зависи от състоянието на духа ни. Забелязвате ли как на хората вече им е станало абсолютно безразлично.

Да.

Те не реагират на изключително важни неща в това общество. Само допреди няколко месеца се реагираше много сериозно. Аз съм го говорила години наред, и това означава, че използването на политически инструменти, включително и протест или пък вот на недоверие там, където не им е мястото или за неща, за които не им е мястото – ги окепазяват. Превръщат ги в анти инструменти. Имам чувството, че хората вече смятат, че и да правят и да не правят протести, да гласуват и да не гласуват е все тая.  А това означава ескапизъм – бягство от обществото. Трябва да сме наясно. Желанието и увереността, че ще се барикадираш по някакъв начин в собствения си свят и ще можеш да преминеш през тези цунамита е много опасно, защото разкъсва обществото. А едно разкъсано общество, в което нямате социални връзки, в което нямате социални групи, които да се борят за различни каузи и интереси,  вече е липса на основата за всяка политическа стабилност.

Мрачна е картината.

Много е мрачна. Първо ние не желаем да разберем, колко е важно да имаме позиция. Не знам, защо да отидеш да гласуваш се приема за такава тежка тегоба, за почти сизифовско усилие, абсолютно лишено от всякакъв смисъл да бутаме скалата нагоре. А ако ние не я бутаме, никога няма да стигнем до върха. Скалата е върху нашите рамене, защото само от нас зависи, на кой ще дадем властта.

Цоня Събчева

https://www.focus-news.net/