Христо Грозев пак е в главната роля. Само че публиката вече сменя канала

Путин май няма друга работа освен да мисли за Христо Грозев

Христо Грозев отново успя да привлече вниманието към себе си. Този път поводът е, че двама от осъдените по шпионското дело българи са били депортирани, а той публично се възмути, че британските власти не го предупредили предварително.

На пръв поглед звучи сериозно. Но когато слушаш едни и същи драматични предупреждения години наред, неизбежно идва моментът, в който започваш да се питаш: това реална тревога ли е, или поредният епизод от сериал, който сякаш няма край?

През последните години около Христо Грозев се изгради особен образ – човек, който почти винаги е в центъра на някакъв международен сюжет. Все има заплаха. Все има заговор. Все има някой, който дебне. Ако не е днес, ще е утре. Ако не е тук, ще е другаде.

В един момент това престава да изглежда драматично. Започва да изглежда предвидимо.

И точно тук е големият проблем. Когато всяко твое публично изказване звучи като трейлър на шпионски блокбастър, хората постепенно престават да се впечатляват. Не защото светът е безопасен, а защото постоянната аларма обезценява самата идея за опасност.

Не е трудно човек да си представи как изглежда всичко това отстрани. Непознат погледнал в негова посока? Съмнение. Паркирана кола? Подозрение. Случайно съвпадение? Почти сигурно част от голямата картина.

Разбира се, това е хипербола. Но точно така започва да възприема ситуацията голяма част от публиката.

Обществото има нужда от журналисти, които говорят с факти, а не от хора, които непрекъснато изграждат усещането, че са главният герой във всяка международна история. Защото фактите говорят сами. Те не се нуждаят от постоянна драматизация.

Парадоксът е, че когато непрекъснато си в центъра на вниманието, накрая хората започват да обръщат повече внимание на стила, отколкото на съдържанието. И тогава най-важният въпрос вече не е какво се е случило, а каква ще бъде следващата пресконференция и следващото предупреждение.

Никой не отрича, че журналистиката може да бъде опасна професия. Никой не твърди, че заплахи не съществуват. Но когато почти всяка новина се превръща в лична драма, общественото доверие започва да ерозира.

В крайна сметка най-големият враг на всяка сериозна кауза не е критикът. Най-големият враг е прекаленото самочувствие, че всяко събитие непременно се върти около теб.

А това вече не буди страх. Не буди дори изненада.

Будѝ единствено умора.

Защото и най-напрегнатият сериал губи зрители, когато сценарият се повтаря сезон след сезон.

http://pogled.eu