Политическата класа не е в състояние да произведе цялостен проект за реална съдебна реформа
Важно им е, като променят Конституцията, зад тази димна завеса да се сложат „свои хора“ по върховете на съдебната власт
В навечерието на първото гласуване на Проекта за конституционни промени отново трябва да се каже, че предложенията в частта им за съдебната власт не са реална съдебна реформа. Това е така, защото целта на една реална съдебна реформа е подобряването на качеството на правосъдието. Това очаква и от това се нуждае обществото. В този смисъл, предлаганите за кой ли път промени в структурирането и мандата на ВСС и в мандатите на „тримата големи“ в съдебната власт не могат и няма да допринесат съдържателно и в дълбочина за подобряване на качеството на правосъдието. Единственият ефект, който те могат да постигнат, е да решат властовия въпрос в съдебната власт, т.е. да създадат предпоставки при настоящето политическо мнозинство да се извършат кадрови промени във ВСС и по върховете на съдебната власт. Нищо повече и нищо по-малко. В този смисъл, предлаганите промени не са реформа, нито някакъв специален етап от реформа. Те са просто про-форма. Но това е дежа-вю.
Разбирането за съдебна реформа най-често е свеждано през годините именно до кадрови и понякога - до технически въпроси. Така се започна при правителството на Филип Димитров (1991 г.-1992г.). „Реформираха" съдебната власт с логиката – като сменим сегашните ръководители в съдебните институции с "демократични", всичко ще тръгне добре. Така и сториха - промениха тогавашния Закон за Висшия съдебен съвет и смениха състава на ВСС. Бяха избрани „сини“ магистрати – за главен прокурор - Иван Татарчев, а за председател на все още единния по онова време Върховен съд - Иван Григоров. Последният беше толкова „верен на демокрацията“, че когато активисти на СДС-движение искаха оставката на първия демократично избран Президент на Републиката, д-р Желю Желев, и му крещяха под прозорците на „Дондуков“ 2 - "да ти умре и другата дъщеря", председателят на Върховния съд Иван Григоров беше с тях. Общо взето до това се сведе още тогава реформата – кадрово овладяване на съда и прокуратурата от поредната нова власт. Но да приемем, че тогава това беше само прощъпулник и след комунистическия режим такива знакови кадрови промени бяха необходими.
По-нататък обаче реална и всеобхватна съдебна реформа не се проведе – работеше се на парче и с инцидентни кърпежи в процесуалното и материалното законодателство. Под напора на конюнктура и случайни хрумвания. Като това, заради което на практика разбиха следствието, а години по-късно се сетиха, че се сбъркали. По-късно все същите среди съдействаха за избирането на Никола Филчев за главен прокурор и това отново беше обявено за триумф на реформата в съдебната власт. Няколко години по-късно, след като паднаха от власт, обявиха всичко това за "заговор на комунистите".
Следващите се стремяха към все същото кадрово овладяване, но започнаха да хвърлят прах в очите на обществото с незначителни по мащаб и съдържание конституционни промени, първите от които се случиха през 2003 г., а следващите – през 2015 г. Днес отново сме изправени пред още от същото.
Онзи ден имаше една дискусия по повод предлаганите конституционни промени, която събра експертни, политически и институционални среди. Комплименти за организаторите от Българския институт за правни инициативи. Планирах да се изкажа, но в крайна сметка се въздържах. Не за друго, а защото имах натрапчивото усещане за дежа-вю, а оттам - и за поредно преливане от пусто в празно. Чуха се, естествено, обосновани експертни становища от гилдийните организации на съдии, прокурори и следователи, както и от представители на академичните среди. Но всичко казано е поредно повторение на многократно изговореното през последните 15-20 години. А се повтаря не защото няма експертен капацитет, а заради казаното по-горе - политическата класа не е в състояние да произведе цялостен проект за реална съдебна реформа. Все пак имаше и нещо ново, но отново не от властта и политиците. Новото беше еволюцията в позицията на Съюза на съдиите, който с основание се присъедини към гласовете против обособяването на два магистратски съвета – съдийски и прокурорски. Както и настояването на Съюза на юристите проектът за промени да бъде оттеглен.
Понеже предложенията в частта за съдебната власт по съдържание наистина са дежа-вю, аз също ще повторя това, което съм аргументирал още през 2014-2015 г. по сходни предложения пред тогавашната конституционна комисия в Парламента. Разделянето на Висшия съдебен съвет на две колегии и квотните аритметики в тях (промяна, която в крайна сметка беше гласувана през 2015 г. ), няма това ключово значение, което му се придава. Неправилно е да се възлагат върху него очаквания да излекува съществуващите пороци на кадруването в съдебната система. Сега се предлага обаче турбо-вариант на същата идея – да се обособят два отделни самостоятелни съвета. Тоест, да се разбие единството в административното управление на съдебната власт, установено в Конституцията и да бъдат създадени два съдебни феода – съдийски и прокурорско-следователски. Подобно предложение, както нееднократно съм отбелязвал, нарушава установения баланс в рамките на самата съдебна власт, деконструира един висш конституционен орган и, следователно, е в изключителната компетенция на Великото народно събрание, съгласно известното тълкувателно решение на Конституционния съд от 2003 г. Пороците в селекцията на магистратите и в правосъдната дейност далеч не са продукт само на присъствието на парламентарна квота във ВСС, нито пък ще бъдат решени, като се променят квотните пропорции и „съдии се управляват от съдии“. Гилдийните интереси, оформените кланове (понякога даже и фамилни) в съдебната власт, местните извънправни обвързаности и задкулисни мрежови взаимодействия между съд, прокуратура, полиция, че дори и адвокатура, са добре известни на всеки, познаващ системата. Обособяването на две колегии във ВСС не промени, а допълнително укрепи тези пороци. Евентуалното разделяне на ВСС на два самостоятелни органа, което сега се предлага, направо ще ги бетонира и ще засили негативните вътрешносистемни влияния, без да са предвидени солидни гаранции и предпазни мерки срещу това.
Въобще, предлагат ни поредна про-форма, а след няколко години пак ще ни обясняват, че е нужна спешна съдебна реформа. Затова и сега, а и тогава, ще повтарям все едно и също. Истинската съдебна реформа – тази, която ще подобри качеството на правосъдието - не изисква непременно промени в Конституцията, а конкретни до баналност законодателни промени и управленско-административни мерки. Например - в материята на съдебните експертизи, в реда за избиране на съдебни заседатели и гаранциите за техния интегритет, за интегритета и квалификацията на магистратите, в процесуалните закони и пр. Но, разбира се, това не е интересно нито за законодателната, нито за изпълнителната и съдебната власт, а още по-малко за Президента. Важното е про-форма да се променя Конституцията, за да се отчита дейност и ако може, зад тази димна завеса да се сложат „свои хора“ по върховете на съдебната власт.
Автор: Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа
trud.bg
