Силната реч на президента на отчетната му пресконференция в понеделник ме изпълни с възторг! Този доблестен човек отново е на висотата на историческата си отговорност. Прегледах набързо форумите – подобна е реакцията на почти всички честни и мислещи българи, които познавам. Реакцията на герберите и седесарите е откровено паническа. Паниката им е небесна музика за ушите ми.
Преди почти година писах тук, че президентът Радев е длъжен да предизвика оставката на Борисов. Доводът беше, че в България най-после, със закъснение от седем години, сред мнозинството от народа се развихри морален гняв срещу корумпираното управление на Борисов и ГЕРБ и той трябва да бъде незабавно оползотворен.
Тогава това мнение беше още сравнително непопулярно, но днес комай е станало вече тривиално за мнозинството българи, включително за някои мои близки млади жълтопаважни протестъри от лятото на 2013 г. Имаме си от почти година типична революционна ситуация – низините не искат, ГЕРБ не могат да я карат постарому. И вече всички го разбират. Трябва само една искрица да катализира общественото възмущение!
И Радев хваща бика за рогата: „неравенство и бедност“, „демографски срив“, „бягство на младите в чужбина“, „илюзорна стабилност, нарастващо беззаконие и ерозия на демократичните завоевания“, „българската демокрация ускорено губи позиции“, „свободата на словото е обект на преследване“, „законодателният процес става непредвидим и елиминира гражданското участие“, „лобистко законодателство и безотговорни политически действия“, „последните решения на управляващите окончателно опорочиха модернизацията на въоръжените сили“, „корупция, лични интереси и зависимости“, непредсказуемост, погазване на закона и фаворизиране на корпоративния интерес“, „опипване“ на прага на търпимост на обществото и постепенно увеличение на размера на (разграбваните) средства“, „провал на големите енергийни проекти“, „изминалата 2018-а е истинска катастрофа за чуждестранните инвестиции, затварянето на предприятия е трайна тенденция“, „България губи суверенитет, не е в състояние да взема сама стратегически решения“, „правителството за европейско развитие на България твърди, че този антиевропейски избор е геостратегически“, „„декларациите, че олицетворяват евроатлантическите ценности, са най-сигурният начин да отчуждят българите от тези ценности“…
Всяко изречение плющи като камшик, всяка дума тежи на мястото си, нищо не може да бъде опровергано или премълчано. То не е просто силен анализ, но е революционен манифест. Колко още ще търпим бедствието ГЕРБ?
Веднага след като научих за кандидатурата на Радев през август 2016 г., писах, че президент като него може да преосмисли цялото българско политическо пространство – да катализира възникването на нова левоцентристка коалиция или партия, която би могла да извоюва изборна победа след неизбежния колапс на ГЕРБ.
Тогава мнението ми бе посрещнато на нож от изтъкнати теоретици на БСП.
Днес обаче, когато и президентът заговори за предсрочни избори, много леви българи, струва ми се, биха приветствали възникването на една центристка президентска партия, която да обере гласовете на разочарованите досегашни сини и герберски електорални единици, които никога не биха пуснали глас за БСП, но без да отнема от твърдото ядро на столетницата, която, нещо повече, би могла тогава да се придвижи наляво, както желаят стотици хиляди леви избиратели, които досега наказваха твърде дясната за тях БСП, като гласуваха за „Атака“, НФСБ, разни малки партии и дори ГЕРБ. Така би отпаднала и нуждата от коалиция и с ДПС, и с „патриотите“.
Съветът за стратегическо развитие, който президентът обеща да формира, вероятно ще съвпада поне по ръбовете с бъдещия му партиен проект. Страшно се надявам в него да няма големи кадрови разочарования.
В идейно отношение също имам някои опасения. „Центризмът“ в условията на безразделно господстващ „либерален капитализъм“ – който всъщност не е никак либерален, а не е и капитализъм, а по-скоро корпоративен комунизъм, „уелферизъм“ – не може да не е доста повече ляв, отколкото десен.
В условията пък на пукащия се по шевовете ЕС и на о’бозе почившето НАТО, от което и Тръмп се чуди как да се избави като от фантомна болка в ампутиран член, европеизмът ни трябва да е максимално критичен. Ако ЕС не се промени бързо и коренно, той е обречен. Сегашната му неоконсервативна върхушка е напълно недееспособна – пример: уж „историческата“ среща на Меркел и Макрон миналата седмица в Аахен и два дни по-късно капитулацията им пред Тръмп и Помпео за преврата във Венецуела.
А за атлантизма – като за всеки скъп покойник – при невъзможност да се каже нещо добро, да не се казва нищо. За абсурда, който представлява съвременното НАТО в светлината на скорошните публикации на разсекретени американски документи за преговорите на Горбачов с големите западни лидери от онова време – Буш I, Митеран, Кол, Геншер, Дъглас Хърд и др., ще напиша отделен коментар в най-скоро време.
Изключително важно е и служебният кабинет след оставката на Борисов III да няма нищо общо с недоразумението, назначено от още неопитния Радев след оставката на Борисов II. Този служебен кабинет ще има единствената задача да сломи герберската изборно-пропагандна машина за фалшификации и манипулации и да не допусне за нищо на света нова изборна победа на ГЕРБ. ГЕРБ ще бъде смачкан. Оттам нататък нещата ще са по-лесни, защото почти изцяло негативният опит на ГЕРБ направи алтернативите им сравнително ясни.
Прочетох внимателно и речта на вицепрезидента Йотова – и там има много правилни и добри неща, включително за българите в чужбина, но не мога да се стърпя да не си кажа отново болката като български учител в Ню Йорк по отношение т.нар. „обществени съвети“ при посолствата и консулствата на България, за които твърде много се говори, без достатъчно да се рефлектира.
Идеите за „обществени съвети“ са маргинални сред общностите ни в чужбина, но напоследък получават широка медийна разгласа в България. Дори се чуха гласове с тях да се замени Държавната агенция за българите в чужбина. Иска ми се да вярвам, че сайтът globalbulgaria.eu, който ги публикува, не е свързан с някогашния олигархичен клуб „Глобална България“ – инкубатора на Борисов. Но казва ли ти някой?
Макар пропагандираният от 2000 г. насам тях „национален съвет на българите в чужбина“ да е залегнал и в наложените от ГЕРБ в 2016 г. изменения в Закона за българските граждани в чужбина, с които такъв съвет се въвежда и повечето от членовете му се назначават от НС и по един – от премиера и от президента. Не съм чувал такъв съвет да съществува в действителност и при търсенето му в Гугъл излиза пак сайтът globalbulgaria.eu.
Тези колеги мислят, че така в българската политика ще се чуе гласът на българите от чужбина. Или просто мечтаят да бъдат назначени в някакъв синекурен ареопаг. Те живеят на Запад и визират тъкмо новата ни емиграция там, а не традиционните общности в съседните на България страни. Нея имам предвид и аз.
Но те са проспали развитието в нашата диаспора на Запад след 2000 г. Не е известно и какъв конкретен опит от обществена работа с българи в чужбина имат. Живея зад граница вече четвърт век и съм работил там като български дипломат и консул, после български журналист и учител в неделно училище. Опитът ме е научил, че политизирането на нашите общности чрез агитация за избори е пагубен за единството им!
Най-многолюдните и жизнени български общности в чужбина са училищата. Те са вече 362 и растат, и са възрожденски по размах и по дух феномен. БПЦ почти няма обществена тежест, особено сред младите. Културните неучилищни организации са one-man/woman shows, а други жизнени организации на практика просто няма.
Не виждам никакво място за български политически клубове в чужбина. Те в най-добрия случай ще представляват нещо като сбирките на вече топящата се стара емиграция, вмирисани на лук и вкиснало. Или нещо като римейк на анемичните летни протести от 2013 г. за връщане на власт на ГЕРБ.
Искате ли да унищожите една процъфтяваща училищна общност – агитирайте родителите в нея да гласуват за X или Y, които, естествено, ще са „от“ или поне „за“ някои от враждуващите български партии, за обществени съветници при посолствата или за депутати от чужбина!
Друг въпрос, който не се разбира в София и се преекспонира, е за т.нар. „признаване“ на българския език от властите в чужбина. Много е вероятно, че където българският език влезе в програмите на местните училища, това ще доведе до отлив на деца от българските неделни училища – ходенето на училище в неделя си е голям ангажимент за цялото семейство. И вместо да пътуват примерно два часа в едната посока до неделното училище Манхатън от градчето си Ню Джързи, много семейства ще се съблазнят да запишат децата си на български език в местното си американско училище, където обаче най-вероятно нищо няма да научат – обучението по чужди езици в американските държавни училища е общо взето трагично. Но съвестта на родителите ще е „спокойна“ – нали децата „учат“ български.
Преувеличава се и значението на т.нар. „печат на двуезичие“ в САЩ. Става дума за това някой чиновник в просветата някъде в САЩ да премести една папка от едното чекмедже в другата. И това чиновническо чудо няма никакво реално значение за качеството на обучението по български, то само хаби енергията на учители и родители, която къде по-добре е се приложи в училище и у дома спрямо децата. Нито пък евентуалното освобождаване на детето от курс по чужд език един ден в колежа е мотив за идване на семейството на българско неделно училище. Българското училище е свято възрожденско място, органически чуждо на партийна политика и чиновнически кампании.
С тези дребни уговорки, изцяло подкрепям позицията на президента и вицепрезидента. Желая на президента Радев много сили и пълен успех в историческата му мисия да спаси древната европейска държава България и остатъците от народа й от безславно изчезване от историческата сцена! Тук просто няма място за грешки!
Автор: Валентин Хаджийски
.jpg)
