Доналд Тръмп често говори за международната политика на езика на търговската сделка — колко струва, кой трябва да плати и каква цена трябва да бъде наложена на противника.
Но Ормузкият проток не е хотел, магистрала или строителен проект. Това е една от главните артерии на световната икономика. Когато тя бъде прекъсната, сметката не остава във Вашингтон или Техеран. Плащат я производителите, превозвачите и обикновените хора чрез цената на горивата, храните и стоките.
Политическите решения се вземат в отделни столици. Последствията прекосяват всички граници.
В социалните мрежи се разпространява текст, приписващ на Китай репликата, че Ормуз е бил отворен преди войната, а сега Вашингтон решава проблем, който сам е създал.
Тук точността е важна: тази критика е изразена от американския сенатор Крис Мърфи. Не бива да я представяме като доказан разговор между Тръмп и китайския външен министър.
Но тя се доближава до китайската позиция: Пекин поставя акцента върху военните действия срещу Иран като причина за кризата и настоява за преговори и възстановяване на корабоплаването.
Китай не „унищожава Тръмп“ с една реплика. Той оспорва американския разказ за причината и следствието.
Вашингтон поставя въпроса за иранските действия срещу свободното корабоплаване. Пекин връща разговора към военната ескалация, предшествала прекъсването на движението.
Това разграничение е съществено. Но то не освобождава никого от отговорност: причините за една война и отговорността за конкретните действия в нея са свързани, без да бъдат едно и също.
Обяснението на ескалацията не е оправдание за ударите срещу цивилни или за застрашаването на търговски кораби — независимо кой ги извършва.
Как тогава да опишем случващото се?
Като верижна реакция или като разчистване на стари сметки?
По-скоро като съчетание от двете.
Верижната реакция обяснява как един удар предизвиква ответен удар, как военният риск се превръща в транспортен проблем, а транспортният проблем — в икономически натиск.
Натрупаните регионални противоречия обясняват защо участниците не реагират еднакво. Всеки преценява кризата през собствената си сигурност, влияние и страхове. Няма основание да приемаме, че всички действат по един общ план.
Общият пожар не означава обща стратегия.
Китайският прочит също не е безкористен. За Пекин сигурните енергийни доставки и предвидимите търговски маршрути са жизнен интерес. Дипломатическата му позиция съчетава стремеж към стабилност с възможността да покаже ограниченията на американската военна политика.
Това е съществената разлика между лозунга и анализа: Китай може да печели дипломатически от затрудненията на Вашингтон, без да има интерес от продължителен хаос в Близкия изток.
А за останалия свят въпросът не е кой е произнесъл по-острата реплика. Въпросът е кой може да предложи изход, който действително да върне сигурността.
Военна операция може да започне с една заповед. Но доверието между държавите, безопасното корабоплаване и нормалните доставки не се възстановяват с един ултиматум.
Ормуз ни напомня една проста истина:
Понякога най-скъпата „победа“ е тази, след която трябва да похарчиш още милиарди, за да възстановиш положението отпреди войната
