Когато се подготвя Парижката мирна конференция (1919 г., след края на Първата световна война), движещият мотив на Жорж Клемансо, по онова време министър-председател на Франция, е „да накараме лошите (германците) да платят за всичко”.
Лошото е, че във войната България е съюзник на т.нар. Централни сили и покрай това също „влиза в общия кюп” на плащачите. След Версайския с Германия (юни 1919 г.) Ньойският с България (ноември с.г.) е може би най-зверският и подъл договор. Той завинаги откъсва изконни български земи от майката Отечество и обезсмисля саможертвата на хиляди българи в името на националното ни обединение. А други стотици хиляди са прокудени от родните си места да поставят началото на процеса на тоталното им обезбългаряване.
Но сякаш и това е малко, та през 1920-1921 г., с активното участие на Франция, е създадена т.нар. Малка Антанта (военнополитически съюз между Чехословакия, Румъния и Сърбо-хърватско-словенското княжество). Целта е да се изгради „санитарен кордон” около победените във войната държави (Австрия, Унгария и България), за да се предотвратят всякакви опити за техен реванш или ревизия на договорките, постигнати в Париж година преди това.
Освен това в следващите години изтощената или направо разорена след три последователни войни България почти силово е заставена да плаща и огромните репарации, наложени й от победителите. Няма обаче нито милост, нито пощада – „плячката” трябва да се подели и прибере.
Извинявам се за тази дълга историческа екскурзия, но старо правило е, че който не помни миналото си, няма да познае и бъдещето си. Ако и да сме франкофони и всички тук да сме „парле ву франсе”.
И тъй, миналото на френско-българските отношения хич не е светло за нас. Да не забравяме, че през 1946 г. пак в Париж отново има мирна конференция (след края на Втората световна война) и ние отново сме на страната на губещите се. Никой, за разлика примерно от Италия, не ни признава статут на съвоюваща държава, макар и да губим около 30 000 души във финалната фаза срещу нацистка Германия. И отново плащаме жестоки репарации, пак не без „съдействието” на Франция...
А сега? Ами едно време имаше две понятия: „служебна благодарност” и „снимка пред знамето” (в случая френското). Е, получихме ги и двете. Шенген? О, да, рече Макрон, „напълно подкрепяме”. Еврозоната? „Настанете се удобно в чакалнята”.
Ама то и на всяка гара може „удобно” да чакаш влак, пък той или да закъснее, или дори и въобще да не дойде. Колкото до първото, съдейки по подвизите на нашите цигани из „шенгенското пространство”, на тях май им е все през оная работа кога ще стане.
В замяна България пое два доста конкретни ангажимента.
С първия г-н Борисов успя да ни скара с държавите от Шенгенската четворка, към която уж се стремяхме. Или поне да ни отдалечи от тях чрез подкрепата си на каузата за „антисоциалния дъмпинг” на Макрон. При това, забележете, поне за България неговите измерения са направо нищожни и от тази гледна точка въпросът опира до солидарността между „новите демокрации” от Четворката (а вече май и Испания) и една наистина егоистична френска (или лична на Макрон) претенция.
Да оставим, че изръмжаха, при това с пълно основание, и нашите превозвачи. Вярно, да изравниш техния статут с френските им колеги е благородна кауза. Но ако го правиш за сметка на българите и на гърба на нашия уморен (най-меко казано) от плащания бюджет, си намирисва по-скоро на неизгодна сделка с националния ни интерес в полза на значително по-заможна държава.
С втория ангажимент министър-председателят успя да забърка едновременно две каши – една външнополитическа и друга вътрешноикономическа.
Известно е, че американците са петимни да ни пробутват оръжие втора употреба. Или в случая с фалконите – дори пета или седма. Че и да организират цялото си местно продажно лоби срещу грипените в яростна кампания срещу купуването им.
Впрочем те с мъка преживяха и смешната сделка с двете белгийски корвети. Явно някой е прибрал за тях добра комисиона, за да ни ги доставят без въоръжение. Та още се питам – те гордо ще порят вълните между Варна и Крим, но с прашки ли ще „респектират” руснаците? Защото, с извинение, корвета без ракети малко ми звучи като курвета без кюлоти...
Та обичните ни напоследък американци с прискърбие ще ни простят и „волността” да предпочетем нови френски кораби пред техните стари корита. И ще вземат люто да ни се обидят. Не че ще е голяма загуба, ама все пак, братя по оръжие сме...
Още по-тъжното е, че г-н Борисов май пообиди и нашите корабостроителници. Те са три на брой – една държавна, която упорито се опитват да съсипят, и две частни, на които не по-малко упорито им пречат.
И защо? По-тъпи ли сме от другите, по-некадърни ли, по-технологично недоразвити? Ами едва ли. Но дават работа на хиляди. И следователно трябва да бъдат ликвидирани. Както ликвидираха и „Бета – Червен бряг”. И въобще всичко, което можаха, за да опразнят място за чужденците и техните пазари. В случая – за френския.
Е, как тогава да не е доволен Макрон? Ми постигна всичко, за което беше дошъл. И за пореден път показа (и доказа) непресъхващия френски егоизъм и манталитета на една велика сила към колониална държава.
А ние? Ами останахме си само с приятелското потупване по рамото и „парле ву франсе?”...
Проф. Драгомир Драганов
http://retro.bg
