Като общество трябва да се борим за нов модел на управление. Неведнъж съм казвал, че каквито и икономически, социални и данъчни модели да прилагаме, те няма да имат ефект, ако продължаваме да сме със сегашния стил на управление. Трябва ни нов стил, който да изключва интимната близост между изпълнителната власт и едрия бизнес, каквато наблюдаваме в момента – бизнес, който дебелее от крупни обществени поръчки. А напоследък даже получава проекти без обществени поръчки.
Нуждаем се от тип управление, който не разчита на близост до властта, не разчита на готовото, а който с предприемчивост и съвременни прогресивни форми на мениджмънт и конкурентоспособност излиза и на вътрешния, и на международния пазар, бори се за производства с висока добавена стойност, отделя огромно внимание на наука и образование. Без трансформация на образованието, изобщо не можем да говорим за високотехнологични производства.
Такъв тип управление ни трябва, което да не допуска еднолично харчене на колосален финансов ресурс, без санкция на парламента. Визирам и ще продължавам да акцентирам върху т. нар. „изкуствено отгледан“, целенасочено развиван излишък, по-скоро спестени капиталови разходи, които накрая за 20 минути на заседание на Министерски съвет да бъдат насочени там, където е угодно. Трябва ни такъв тип управление, което има ясни приоритети – благоденствието на българите, отделния човек, просперитета на държавата, европейски стандарти на управление – ще рече прозрачност, отчетност и отговорност.
Питате как ще се случи всичко това? Според мен първата предпоставка е всички, като общество, да намалим прага на чувствителност и примирение към своеволията на властта.
Но остава големият въпрос – Накъде ще се движим оттук нататък? Това зависи от нашата обща амбиция като нация. Дали си поставяме за цел просто да се възстановим като обществено-икономически живот към параметрите, които имахме преди кризата, или си поставяме друга цел – много по-висока, по-амбициозна, за социално-икономическо възраждане. Какво ще рече това – много по-висок, много по-устойчив темп на икономически растеж: много по-добра среда за бизнес, по-висок стандарт на живот, по-високо качество на обществените услуги – образование, здравеопазване, сигурност, инфраструктура. Много по-широко включване на гражданите в управленските процеси на държавата. Като общество трябва да решим към какво от това ще се стремим. Ако изберем първия вариант – добре, с мерките, постепенно, все някога, надявам се, ще се възстановим. Тук не говоря за икономически параметри, а за обществен договор, обществени отношения. Ако обаче искаме да изберем втория вариант, да излезем много по-добри, много по-силни, по-проспериращи, да намерим нашето достойно място в Европа, да не сме винаги, предполагам ни омръзна и сякаш се примиряваме, че сме на последно място – трябва да се обединим. Тази криза доказа, че заслужаваме много по-добър живот, по-предни позиции. Когато обществото се обедини около обща цел и има солидарност и единство, ние показахме, че можем. Сега е време да оползотворим капитала от тази криза. Сега е време, в което могат и трябва да се правят решителни реформи, отлагани от много години.
Време е да погледнем на тази криза в нейния континуум, да се върнем по-назад във времето, защото сега ще започнат сладките оправдания – как сме били в небивал растеж, непрекъснато растящо благосъстояние – но виждате ли дойде тази криза и ще се оправдаваме няколко мандата. Тези твърдения ще ги обори много лесно всеки българин, защото средата, която създавахме през всички тези години с примирение, безразличие към това как се гради обществения договор, как се развиват обществените отношения, бизнес средата – всичко това ни докара до това положение.
