Той се кълнеше, че няма претенции към България, нито морални, нито институционални, нито материални

Във вестник „Отечествен фронт” бяха първите, които още през 1990 година направиха интервю със Симеон Сакскобурготски от Мадрид. То буквално взриви пазара. Дебелият „петъшен“ вестник беше разграбен, наложи да правим няколко допълнителни тиража. Очаквахме да има сериозен интерес към последния цар на България, обаче не чак такъв фурор. В интервюто хитрият Кобург, внук на един от най-лукавите европейски владетели, Фердинанд „Лисицата”, старателно „подгря“ триумфалното си завръщане.

Той се кълнеше, че  няма претенции към България, нито морални, нито институционални, нито материални. Просто искаше да служи честно и скромно на родината си. Бил готов да заеме позиция, която народът му избере – като президент, като премиер, дори като външен министър. На всеки един  от тези постове Симеонл Навсякъде щял  да бъде полезен на страната със седемте си езика, с познанствата си в кралските дворове, с международния си опит. Можел да помага и със силните си позиции сред богатите „петролни монархии” на Близкия Изток.

Хитрият Кобург „преметна” България. За първи път ми светна „червената лампичка”, че той няма да се окаже толкова честен, доблестен и безкористен, още през 1993 година. Попаднах на телевизионен репортаж, в който се изпусна пред репортери, че смята за собственост на династията Сакс-Кобург,  смущаващо много земи и имоти и смята да си ги претендира обратно: „Не виждам защо да не си искам бащинията.“ В „бащинията” му „влизаха” не само десетките  дворци и терени земя в София, Враня, Кричим, Саръгьол, село Баня, Евксиноград и къде ли не още, ами и горите в Рила, та дори връх Мусала.

Според многобройните му опонентите, царското семейство отдавна вече си е получило обещетението за „бащинията”. Официалната оценка на отнетите със „Специален закон” от държавата „царски” имоти е пет милиона златни лева. А съществува едно секретно решение на Министерския съвет от 1947 година на коронованата фамилия да бъдат изплатени 5 милиона британски лири. (Такава е равностойността на златните левове.)

Царят се кълне, че семейството му никога не е получавало тези пари. Но през 1974 година в САЩ излезе книга на историк от Харвардския университет. В нея се твърди, че БКП е изплатила на царското семейство 20 милиона долара. Адвокат Пламен Ранчев, председател на Комисията за царските имоти в 40-то Народно събрание казва: „Има много сериозни основания да се смята, че тези пари са били изплатени напълно.” Това е ставало редовно, на отделни траншове от секретна сметка на Министерството на финансите в БНБ. Изплащането е продължило и след смъртта на  Георги Димитров, чак до 1989 година. Парите са давани „кеш”, лично на Симеон, от висши дипломати, които в същото време  са били и офицери от разузнаването.

(Според руски исторически сайтове, Сталин е гледал на монарсите на балканските държави, българския Симеон, сръбския Милан, румънския Михай и албанския Лека, като на резервни варианти при евентуален провал на схемата му с „народните демокрации.)

Генерал Лукан Варадинов, началник на личната охрана на Георги Димитров, пише в спомените си, че в нощта след референдума „Република или Монархия“ шефът му се е срещнал с министъра на външните работи, професор Петко Стайнов и го помолил да помисли в министерството каква издръжка да се определи на семейството. „След няколко дни професорът ми се обади по прекия телефон. Той ме помоли да предам на Георги Димитров, че са определили за издръжка осемнайсет хиляди швейцарски франка. Това предложение после беше оформено в правителствено решение, като издръжка за образованието на Симеон и Мария Луиза.” пише Лукан Варадинов.

Ден след референдума, министър – председателят Кимон Георгиев дал на царското семейство ултиматум да напусние България до 24 часа. На царицата Йоана Савойска било разрешено да вземе всички движими вещи, които смята, че  принадлежат на монархическата династия. В няколко интервюта царицата твърди, че си е взела само копие от филма за погребението на съпруга й, цар Борис Трети и томче, посветено на 25-годишнината от управлението му. Царското семейство напуска България със специален влак, композиран от локомотив и няколко вагона.

В книгата си „Аз бях адютант на Симеон” Стефан Стефанов разказва как е придружил царското семейство до Египет. Според него са били композирани осем вагона, три специални и пет  товарни. „Вагоните буквално бяха претъпкани със злато и бижута.”,  Тези сведения влизат в рязко противоречие с уверенията на Симеон, че  им било разрешено да вземат само по 200 долара на човек.

В Александрия, Египет, царското семейство пристигнало при бащата на Йоана, Виктор Емануил Трети. Според царя, през петте години там, семейството му е било издържано от бившия италиански крал. В Държавния архив се пази писмо на майката му, Йоана Савойска, до регента Тодор Павлов. В него тя настоява да им бъдат изплатени „още пари“, като обещетения за мебелите и автомобилите на фамилията. „Животът тук е скъп. Родителите ми не могат да помагат.”. Симеон също се оплаква, че в Египет водели „мизерен живот”, разчитайки само на парите на бившия италиански крал.

Но Кобурга е получил образованието си в елитния и изключително скъп колеж „Виктория”, запазено място за короновани глави. Колежът е еквивалент на британския „Итън” за Северна Африка и Близкия Изток. Съученици на Симеон  са били хора със „синя кръв”: бъдещите крале на Йордания и Ирак, Хюсейн и Фейсал; престолонаследникът на Албания Лека Първи; саудитските принцове от династията Ас Сауд;

С информационна мъгла е покрита причината, поради която царското семейство се мести през 1950 година от Египет в Испания. Според някои източници, това се случва след опит за атентат срещу Симеон, който едва не струвал живота му. Най – тиражираната версия е, че той е дело на Вътрешната македоно – одринска организация (ВМРО) и на нейният водач Ванче Михайлов, на които Симеон дължал доста пари.

От много години в емигрантските среди в Мадрид, Париж и Женева се говори,  че Симеон е „закопчан” от руснаците, още когато е достигнал пълнолетието си и е бил и е под техен контрол и до ден, днешен. Дисидентът и политемигрант Петър Бояджиев твърди, че в интервю, след като падна от власт, Тодор Живков му казал:

„Ще видим какво ще направи Луканов със Симеон, аз го пазех за резерва“.

Всичко това прави достоверен слуха, че идеята  гражданинът Сакскобурготски да бъде върнат в България, в качеството на „спасител на нацията”, е на Любен Гоцев, а акцията е благословена от руското военно разузнаване. С нейното осъществяване се заели олигарсите.

Така или иначе, но Симеон триумфално се завърна в България. Милиони го приветстваха с френетичните възгласи: „Искаме си царя”. От една дискретна морава, облечен в елегантен и скъп костюм, който намекваше за класа и стил, Царят им обеща тържествено, че ще оправи страната за 800 дни.

За целта повика „юпита” от Лондонското сити. Млади българчета, които се навъртаха още покрай организирания от правителството на Командира „Български Великден”, с надеждата някои да ги забележи. Забеляза ги хитрия Кобург, а ги „сортираха” синът му княз Кирил Преславски и Спас Русев, крупен международен аферист.

Любка Качакова, Милен Велчев, Николай Василев, Иван Искров, Красимир Катев бяха млади, красиви, възпитани, добре образовани деца, с хъс за бързи кариери. Доста от бъдещите царски министри бяха синове и дъщери на „спящи” в чужбина агенти на военното и външнополитическото разузнаване. С помощта на „юпитата”, царят сформира „Националното движение Симеон Втори” и мощно навлезе в българската политика. На парламентарните избори то буквално „отвя” Съюза на демократичните сили. Изплашеният президент Петър Стоянов призова „разбитите авари” да се присъединяват към победителите, а Иван Костов си направи лична партия, към която „източи” СДС. А съюзът се превърна в брошка на ревера на Бойко Борисов.

После царят се зае да оправя страната, като първо оправи себе си. Върна си всичката „бащиния” и направи реверанс на олигарсите, платили връщането. Едно от първите решения на правителството на „НДСВ” беше да се създаде  „Нещатен съвет за икономически растеж”. В съвета влизаха „Мултигруп” на Илия Павлов и „Нове холдинг” на Васил Божков – Черепа, Емил Кюлев и други крупни предприемачи от Клуба на едрия капитал „Възраждане”. Така Симеон с един удар  реабилитира, легитимира и да отвори чадър над  капитала на мафията. И юздите на държавата пое  власт, успоредна на легитимната.

С това се започна. Управлението на Симеон ще остане в историята на българските мошеничества и далавери с две сделки:

„Врътката” на външния дълг;

Харизването на БТК за паница леща;

„Врътката” направи най – младият финансов министър в Европа Милен Велчев. През 2002 и 2003 година, външният дълг на страната „дреме“ в чекмеджетата на борсовите брокери и стойността му се обезценява непрекъснато, поради липса на интерес. Точно това е идеалният момент за спекуланти, които слухтят и къде има стока с подценена стойност. Приятелите на Симеон се запасяват с евтини български дългови ценни книжа и подсказат на младия министър да „бие тъпана”, че ще изкупува дълга. Продажната цена на дълговите книжа литна до небето. Тези, които са се изхитрили да ги купят евтино, прибират значителната разлика в джобовете си.

Милен Велчев не спря да се хвали, че, благодарение на неговия финансов гений, страната  е била облекчена с голяма част от тежестта на външния дълг. Другата полза за България бил скокът на кредитния й рейтинг. През 2010 година независимият международен анализатор „Industry Wath”, в изследване, поръчано от Парламента, изчислява, че сделката  с обратното изкупуване на външния дълг на България е ощетило страната с повече от един милиард лева. А кредитният й рейтинг не е мръднал. Колко са сложили в джобовете си от тази „куца” сделка Кобурга и обкръжението му не е ясно. Но Милен Велчев и брат му Георги си купиха няколко хотела на „Слънчев бряг”.

Продажбата на Българската телекомуникационна компания беше наречена “Далаверата на века”. Монополист на пазара за телефонни услуги, БТК реализираше огромни печалби. Пазарната оценка на гиганта, направена от независими американски оценители, беше един милиард и двеста и четиридесет милиона долара. През 2004 година министърът на икономиката на Симеон, Николай Василев, продаде мажоритарния дял на държавата от 65 процента за 240 милиона евро. Купувач беше никому неизвестната „Вива Венчърс”, собственост на също никому неизвестния американския приватизационен фонд „Адвент интернешънъл”.

Само след три години, новият собственик продаде компанията за един милиарда и осемдесет милиона евро.

Един ден, доста след промените, срещнах Данчо „Голямата уста”. През соца той караше „чорбарката”, която разкарваше храната по вилите на „право имеещите” в правителствения тракт в Бояна. Данчо беше загадъчен, доста напрегнат и лаконичен: „Мани, мани, батко, возя един баровец, какви мангизи, какво чудо, изобщо не можеш да си представиш”. След време ми се обади един общ приятел: „Взривили са Данчо.”. Взривът не беше за него, а за неговия шеф, крупния международен контрабандист на цигари Иван Тодоров – Доктора. Той като по чудо оцеля, а си отиде Данчо.

В багажника на взривения, уж непробиваем, направен по специална поръчка, брониран „Мерцедес”, намериха  полу обгоряла любопитна снимка на яхта.  Яхтата беше наета специално за състезанията на „Формула 1” в Монако от  Спас Русев. На борда  на катамарана  карти играеха Милен Велчев, министърът на енергетиката Мирослав Севлиески, мининстърът на транспорта Пламен Петров, заедно с контрабарндиста Иван Тодоров – Доктора и перачът на пари Пепи Амигоса.

Тази снимка беше видимо доказателство за сливането на политическата власт с Мафията. Царят обаче не я намери за осъдителна:

„Няма нещо фатално и извънредно в снимката. Няма лошо хората да се возят на яхти и от там да наблюдават некое състезание. От това не могат да се правят изводи”.

Хората обаче си направиха изводи за самия Кобург и управлението му, което отвори широко ио гостоприемно вратите на държавата, за да влезе организирана престъпност.

https://rushitelite.bg/