Онзи ден говорих с един белгийски колега, който е истински изумен от някои физически действия на “Обединените патриоти”. Идеологията им не го учудва, защото крайните десници навсякъде разпалват омраза към малцинствата. Дивашката реч пък обикновено се губи в превода, но и в нея няма кой знае каква изненада - с малки изключения вербалният финес е по принцип чужд на националистите.
Онова, което кара белгийския журналист да онемее, е следният факт: в България националистите са хора, които налитат на бой и разговарят с юмруци, но накрая биват обявени за най-подходящи да управляват страната. Припомняхме си заедно неща, които българите много добре знаят, но твърде бързо забравят: че преди да станат депутати, министри и вицепремиери, националистите участват в побой и пукане на гуми на магистралата (Сидеров, 2006), палеж на молитвен килим, влизане с взлом в джамия и побой над мюсюлмани по време на молитва (Сидеров, 2011), нахлуване в академична сграда с насилие, инсцениране на побой (Сидеров, 2015), поставяне на физически пречки пред упражняването на вот, блокиране на границата с Турция, блъскане на възрастна жена (Каракачанов и Симеонов, 2017). И къде отвежда всичко това? Не в затвора, а в Министерския съвет и в Народното събрание.
Как се стигна дотук
“Откъде трябва да сте тръгнали, за да сте стигнали дотук?” - пита белгийският журналист. И наистина: откъде ли?
Твърди се, че българският национализъм си има рожден ден - 17 април 2005 година, когато е сформирана първата националистическа партия „Атака”. Но това е вярно само формално. Истината е, че бедствието датира от ден първи на демокрацията - и никога нямаше да стигне дотук, ако не беше всеобщото мълчание и масовото пренебрежение към проявите на национализъм.
Помним ли изобщо, че българската демокрация започна не само с радостта от свалянето на Тодор Живков, но и с протестите срещу българските турци? В последните дни на 1989 година, когато цяла Източна Европа ликуваше от падането на Берлинската стена, а Вацлав Хавел вече беше президент на Чехословакия, в България имаше многохилядни протести заради възможността българските турци да си върнат отнетите им имена. По-късни изследвания показаха, че огромна част от тези протести не са били организирани от някаква политическа сила. Повечето са били спонтанен протест срещу възможността мюсюлманите също да имат права.
Помним ли изобщо, че българският демократичен печат започна живота си не само с радостта от новопридобитата сводоба, но и със задоволството от факта, че може свободно да разпалва омраза? Във времето на „Газета виборча” и „Лидове новини”, Пресгрупа „168 часа” беше онзи флагман на свободното слово, в който за първи път сериозната информация започна да се преплита с уверения като тези: че даден политик е “долен десен педал”, а турците/циганите (редовно) изнасилват българки.
Помним ли изобщо, че редица вербални прояви на омраза или ревизионизъм бяха просто отминати: от трибуната на парламента евреите в Беломорска Тракия бяха определени като “враждебно население” (Дянко Марков, 2000); “Майн кампф” излезе на български без редакционни бележки (2001); след това излезе и първата антисемитска книга на Волен Сидеров (2002); а после първите си стъпки направи предаването на Сидеров по националистическата кабеларка “СКАТ” (2003-2004). Нищо чудно, че през 2005 „Атака” влезе в парламента след само три месеца формално съществуване.
Помним ли изобщо, че самото влизане на „Атака” в парламента дори не беше отбелязано от демократичните партии ДСБ и ОДС в нощта след изборите? Тогава те бяха заети с въпроса кой представлява по-автентичната десница. Помним ли как маса политолози по-късно обявяваха, че било голямо преувеличение да се съзира заплаха в една партия-еднодневка със скромния палиативен успех от 9%? Само че тъкмо тази “партия-еднодневка” се разцепи на две, породи НФСБ, обедини се с ВМРО и в момента е част от една съуправляваща триглава ламя - може би не толкова могъща, колкото е ламята от приказките, но при гарантираното пренебрежение на българите към нейния пагубен потенциал, тя може да подпали не просто една черга в централната джамия на София, а чергата на една цяла страна.
Една дума
Впрочем, нека видим какво става с тези физически заякнали политици на крайната десница от 2005 насам. Само година по-късно Волен Сидеров прави опит да стане президент на страната и дори стига до втори тур. Още една година по-късно, на първите (частични) евроизбори, “Атака” успява да изпрати трима депутати в Европейския парламент. Още шест години по-късно на тази партия негласно се крепи правителството на Пламен Орешарски, а през 2014 националистите вече официално са част от управлението - във втория кабинет на Борисов. От 2014 година датира и първият знак, че Борисов е готов да предостави на крайната десница точно онези постове, които здравият разум най-малко би асоциирал с такива формации. Така например представител на Патриотичния фронт оглави тогава Комисията по етика в парламента - точно една крачка преди сегашното решение на Борисов да предостави на националистите грижата за малцинствата и демографията. Ще има и следваща стъпка, няма съмнение. А единственото, което може да я спре, е активната съпротива. И ако последната дума напомня за други времена, нека допуснем, че паралелът не е чак толкова далечен
http://dw.com
