На 10 ноември 2017 година Париж бе в краката на Ирина Бокова. Цивилизованият свят изпрати с впечатляващи аплаузи българката, която осем години бе на най-високия връх на световната организация. Президенти, крале, звезди отдадоха по невероятно емоционален начин своята почит към един признат световен лидер.
В сърцето на Европа 1400 души от всички краища на планетата не скриваха възторзите си от нашата Ирина, подчертавйки заслугите ѝ за развитието на съвременния свят. Обградена от внимание и уважение дребната Бокова изпълваше залата с огромното си присъствие.
В залата обаче имаше един Голям отсъстващ - Българската държава, която изпрати Ирина Бокова на този пост и за която тя работи през цялото време на своите два мандата като генерален директор на ЮНЕСКО. Липсваше президентът. Липсваше премиерът. Липсваше председателят на парламента. Липсваше дори външният министър. Един посланик в Париж, няколко дипломати трябваше да отбият номера на една държава, която не тачи величията си, и министърът на културата, който се отчете с едно приветствие. Толкоз!
Ирина Бокова получи световното признание, което заслужаваше.
И беше с високо вдигната глава.
Но си тръгна с болка в сърцето.
Заради униженето, което ѝ причини държавата. Българската!
Заради помията, с която очернихме дните ѝ - ние, сънародниците ѝ. Тя премина през ада!
Заради злобата, с която се опитахме да я натикаме към дъното на казана - ние, българите. И устоя!
Заради проваления шанс днес България да има генерален секретар на ООН. Един ден това ще се пише в учебниците по политика като лош пример.
Заради факта, че като слепци заложихме на личност, която вече се отказа от българските си корени и с гордост написа, че е гражданин на света.
Заради обидата, че станахме лесна плячка в игрите на „началниците“.
Бокова ще продължи по своя път на световната сцена.
А ние ще си останем тук – в помията и със злобата.
Ще се самоизяждаме до самоунищожение.
Дребни и безлични.
Преди седмица четиримата ни президенти откриха паметна плоча на къщата в родното село на д-р Желю Желев. Прекрасно! Държавнически акт в знак на уважение.
А помним ли как си отиде д-р Желев? С болка. С горчилка. От обидите, нанесени повече от свои и по-малко от чужди. Горяха книгите му. Анатемосваха го! Злъчта го следваше до последния му ден. Един от тези, който подпали кладата под нозете му, в момента е български консул в Ниш! Каква държава сме!?!
Загубили нормата за добро и лошо, за държавничество и предателство, за грешка и наказание.
Кого ли не оплюхме в последния четвърт век?
Как изпратихме Петър Дертлиев, Дамян Дамянов, Валери Петров, Йордан Радичков...
Затова днес се оглеждаме за водачи, за лидери, за стожери на нацията. А е пусто! Интелектуална пустош! И политическа немощ.
Защото лидерството не е титли, постове и доклади. То е способността един живот да влияе на другите и да ги води напред.
„
За да владеете себе си, използвайте главата си. За да владеете другите, използвайте сърцето си“, беше казал Рузвелт.
Е, Ирина Бокова показа, че има и глава, и голямо сърце!
И където и да бъде, пак до името ѝ ще стои името на България.
Това поне е малката ни утеха
http://epicenter.bg
