Дойче Веле: Какво мислите за критиките, които ЕС отправя към българската съдебна система?
Михаел Хайн: Тези критики имат три основни акцента. Първо – критика срещу правната рамка. От моя гледна точка по този въпрос с основание се твърди, че наказателно-процесуалното право е прекалено формалистично, в резултат на което наказателните процеси продължават прекалено дълго и не водят към целта, т.е. че ефикасното съдебно преследване не само не е възможно, но и бива затруднявано по най-различни начини. На второ място критиката е насочена срещу нежеланието на част от съдебната система, т.е. съдии и прокурори, да проведат съдебната реформа. Въпреки дипломатическия език тази критика ясно е насочена срещу тези актьори. В същата връзка е и структурната критика по въпроса за прокуратурата, която в България е както много силна, така и много независима, а в резултат на това няма контролни механизми, следящи дали върши същинската си дейност. Поради това в България почти няма успехи в борбата срещу корупцията и срещу организираната престъпност. Третият акцент на критиката е поставен върху това, че както юридическата рамка, така и самите институции са фрагментирани и неефикасни. Има едно съвсем простичко средство, с което Еврокомисията измерва ефикасността на системата: Брюксел иска да види влезли в сила присъди по случаи на корупция по високите етажи. А в България такива на практика няма.
Дойче Веле: Кои партийно-политически или бизнес-интереси, според Вас, пречат на това, спъват съдебната реформа и възпрепятстват правовата държава в България?
Михаел Хайн: Преди много, много години една българска журналистка писа, че съдебната реформа в страната прилича на перпетуум мобиле. Тази метафора все още е в сила. Вече от 25 години насам всяка година, всеки месец, всеки ден се говори за съдебната реформа. И аз като външен наблюдател все се питам: Добре де, всяка реформа, която трябва да създаде нови рамкови условия, един ден все пак трябва да приключи. Да, след това може да се правят подобрения, но една реформа не може да бъде дългосрочен проект. А в България тя се оказва именно дългосрочен проект. Относително ясно можем да установим, че още в началото на прехода 1989-1990 в България възникна една непрекъснато променяща се мрежа от политически и икономически интереси. Т.е. широки кръгове от политическите елити са част от корупционни схеми с участието на бизнес-актьори. А това очевидно означава, че просто нямат интерес от едно ефикасно преследване на корупцията и на сходни явления. Разбира се, те не могат да го заявят публично. Никой политик от държава в ЕС няма да каже: "Нямаме интерес да се борим срещу корупцията". В резултат: непрекъснато се води тази дискусия за борбата срещу корупцията, всички говорят за това, всички говорят за съдебната реформа, но когато трябва да се предприемат решителните стъпки, тогава или се прави просто някаква козметична промяна, или пък законът директно се проваля – както се случи миналата година в българския парламент. Законът просто не получи подкрепа от мнозинството, може би защото беше прекалено ефикасен.
Дойче Веле: За да го кажем ясно отново: част от политическия елит в България няма интерес в страната да бъде наложено върховенството на закона. Вие това казвате, нали?
Михаел Хайн: Да, това може да се заяви съвсем категорично. Ако обърнем въпроса, можем да попитаме: Защо тогава през последните 25 години, когато имаше няколко фази на стабилни правителствени мнозинства, дори на много големи парламентарни мнозинства, защо нито едно от тези мнозинства не постигна някакъв видим успех в тази област? Тоест, това тъпчене на място не може да се обясни с други фактори – примерно, с политическа нестабилност.
Дойче Веле: Г-н Хайн, като политолог Вашата основна тема е Югоизточна Европа, и по-специално България и Румъния. Дали румънците са по-напред в борбата срещу корупцията от българите? И ако това наистина е така – какви са причините?
Михаел Хайн: Да, те са доста по-успешни в това отношение. Ако сравним двете страни по различни показатели, този извод в първия момент е изненадващ. Защото България и Румъния си приличат по много показатели - било то общото корупционно равнище сред политическия елит, политическата и правна култура или пък наследството на държавния социализъм. В рамките на цяла Средна, Източна и Югоизточна Европа обаче Румъния е единствената страна, която постигна успехи в борбата срещу корупцията. Това се случи в един кратък период през 2005-2006 година, когато възникна удобна политическа констелация. В навечерието на приемането на страната в ЕС министър на правосъдието стана една жена, която се захвана с реформата по същество – заедно с още неколцина членове на правителството. Те за известно време имаха и парламентарна подкрепа, а ЕС през цялото време ги поддържаше. Така в този кратък период в Румъния успяха да създадат силни органи за съдебно преследване, в които работа започнаха млади хора, необвързани с предишните мрежи. Тези органи се захванаха най-вече с корупцията на високо равнище и до ден-днешен са много ефикасни и независими. Редица политици в Румъния непрекъснато се опитват да отслабят този антикорупционен орган, но досега не са успели – просто защото създадените навремето предпазни институционални механизми са сравнително стабилни. Ето защо Румъния може да представи дълъг списък с наказателни процедури и с осъдени за корупция на високо равнище – от високопоставени политици, та чак до един бивш премиер, който вече лежа в затвора.
Михаел Хайн
Г-н Хайн, когато си говорехме преди това интервю, стана дума за един актуален случай в България – т.нар. "суджукгейт". Тогава Вие се сетихте, че подобна история навремето имаше и в Румъния…
Михаел Хайн: В България случаят е свързан с депутата от ГЕРБ Живко Мартинов, когото обвиняват, че е присвоил тонове суджук, който уж бил предназначен за премиера Бойко Борисов – това все още не е изяснено. Аз веднага се сетих за подобен случай в Румъния преди десетина години, когато един политик с прякора Мики Шпага (Мики Рушвета) беше разкрит именно от антикорупционната служба, за която говорих преди малко. Хванаха го да взима подкупи, част от тях в натура – включително и едно сериозно количество колбаси. Явно това е широко разпространено – да се взимат не само пари, но и стоки, включително и храни.
Политологът д-р Михаел Хайн работи в Катедрата по сравнително конституционно право в университета в Гьотинген, а вниманието му е насочено най-вече към Югоизточна Европа, и по-специално към Румъния и България.
http://dw.com
