Трагедията в Кочани показа, че властите в Скопие, независимо от кой цвят са, не са научили урока си
Този път браво на българските институции, че реагираха навреме
Бях планирал друга тема за днешния текст. Имах намерение да продължа разговора за професионалните стандарти, които журналистът трябва да следва по време на война, започнат в една от аудиториите на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през миналата седмица. Става дума за дискусия, организирана от Съвета за електронни медии, на която бях поканен, на всичко отгоре „взех и отношение“.
На такива форуми се казват много неща, но повечето от тях май остават неизречени. Все времето не стига, изказванията са строго лимитирани, пък и колкото добре предварително да си обмислил това, което ще кажеш, все ти се струва, че най-важното си пропуснал. Повечето колеги, които говориха, намериха начин в социалните мрежи да си „довършат приказката“, както се казва. Такова намерение имах и аз, но една друга тема, която по своята жертвеност взриви информационната среда и неделното спокойствие на обществото ни, просто ме накара да променя намерението си.
Сега за Кочани. Няма как да не ми е криво всичко това, което се случи. Няма как да не ме боли за жертвите, които пожарът в дискотеката взе. Засега казват, че са 59, но като съдя от тревогата в лаконичните изказвания на лекуващите лекари, не е изключено да станат и повече. Държавата обяви седемдневен траур, но и едномесечен да е, това няма да върне децата на техните родители. Гледах загриженото лице на професор Николай Габровски от „Пирогов“, където са настанени повечето пострадали, докарани по спешност от Кочани. Нямам никакво съмнение, че обещанието, което той даде да бъде направено всичко възможно за спасяването на децата, ще бъде изпълнено.
Изобщо - този път браво на българските институции, че реагираха навреме и не само предложиха, но и оказват помощ на пострадалите. А както виждам и на техните родители, които дойдоха у нас да бъдат близо до децата си. Посолството ни в Скопие предлага подкрепа при пътуването и настаняването, хората от Новата македонска емиграция в България - също. Който с каквото може да помага.
А всичко това, което се случи и което тепърва имаме да виждаме, ми напомня едни други истории, от които за съжаление властите в Северна Македония не са се поучили. Линейките бяха екскортирани от български полицейски патрули, за да им осигурят по-бързо и сигурно придвижване. Така трябва да бъде когато борбата е за спасяването на един млад живот. Но пък като един стар мърморко, който е бил свидетел и на други подобни истории, ще кажа, че също така с полицейски патрули за бързо и сигурно придвижване бяха охранявани колоните от цистерни, превозващи гориво за Република Македония в началото на нейната нова държавност. Помните ли - ембарго на север към Сърбия, едностранна блокада на юг от Гърция, към Албания пълна неизвестност и несигурност. Оставаше само коридорът към България, откъдето идваше спасителната енергия.
Тичал съм по граничните пунктове да правя интервюта, да разказвам за операцията „Спасение“ на новата държава Република Македония, която България проведе тогава. Ама, мърморели, че бензинът бил некачествен, та замърсявал въздуха над Скопие. Години след това, през миналото лято, когато над столицата на Северна Македония легна тежък смог, та чак не можеше да се диша, някой да се беше сетил да обвини доставчиците на гориво от собствената рафинерия, или от Гърция?
Властите започнаха разследването на трагичния инцидент в Кочани. Лека полека ще излизат подробности за безхаберието на институциите и наглостта на собствениците на дискотеката. Ще бъдат установени и истинските причини за драмата. И отново ще стане безпределно ясно, че управляващите от централната и местна власт не са научили нищо, ама нищичко, от предишни подобни случаи. Толкова са самоуверени, че знаят всичко и могат да започнат всичко отначало. Лицензът на заведението не бил надлежно уреден и въпреки това дискотеката работела.
Та, стана ли ясно как е бил даван всяка година лицензът на онзи Сотирчо от Охрид за неговото корито „Илинден“, в което на 5 септември 2009 г. намериха смъртта си 15 напълно невинни български туристи? Идвал някакъв хърватин, оглеждал корабчето, вземал това и онова, застраховал го и го пускал да плава. А местната Капитания, отговорна за всички водни басейни на страната, само е гледала отстрани. Не й било работа да контролира кой колко човека качва на палубата и дали това е опасно или не.
В дискотеката били събрани, според първоначалните данни около 1500 човека. Като гледам на снимките помещенията й, едва ли всички те са могли да се чувстват удобно, пък и да танцуват на всичко отгоре. Нали за това се отива на дискотека? Но няколко продадени куверта повече не са излишни, така ли? И „Илинден“ са отказа тесен за цялата българска туристическа група от 53 човека, при лицензиран брой пътници от 42. Но лакомията ходи по хората. И трагедията се случи.
Тъжна традиция е при такива случаи политиците първи да изказват съболезнования и да обещават да разчистят и променят нещата. Искат се оставки, търси се отговорност. Такова лицемерие се сипе, че на човек му става два пъти по-тъжно от загубите на човешки животи. Защото тъкмо тези, които искат отговори, са и най-виновни. Една от най-популярните политически фигури край Вардар през всичките години на независимост на Северна Македония - професор Любомир Фръчковски, в свой пост в социалните мрежи поиска оставката на вътрешния министър Панче Тошковски. Аргументите на професора, изложени в поста, изглеждат напълно реални и точни. Обвиненията са срещу полицията в града, която предварително не си е свършила работата по организирането на концерта в дискотеката. Имам си добра лична комуникация с Фръчковски и го уважавам. Но сега ще кажа следното: а вие, професоре, защо като министър на вътрешните работи не подадохте оставка когато вашите служби не успяха да предотвратят атентата срещу президента Киро Глигоров?
Спомням си кадрите, когато бял като платното на Биляна на Охридските извори се въртяхте около Градската болница в Скопие, за да научите какво е състоянието на Глигоров.
И една друга оставка ми идва на ум. На онзи министър на транспорта на Република Македония в правителството на Никола Груевски - Миле Янакиевски, който едва ли не под медиен натиск обяви оттеглянето си след трагедията с българските туристи. Това беше в първите часове на драмата в Охридското езеро. По-късно стана ясно, че всъщност писмена оставка няма, тя била под емоционален натиск при вида на жертвите и така нататък.
Янакиевски остана на поста си. Но заради лицемерието му - неговото и на премиера и лидер на ВМРО-ДПМНЕ Груевски, тайно му пожелах Бог да го накаже. Когато Груевски падна от власт и Зоран Заев започна съдебно преследване на министрите от предишния кабинет, един от „най-ударените“ бе тъкмо Миле Янакиевски. Натрупаха му присъди, които го вкараха в затвора за дълго време.
Сравнявам с „българския“ случай, защото ми е най-близък и болезнен. В по-ново време имаше и трагедията с изгорелия автобус в България, и пожарът в болницата в Тетово. Да не говорим за жертвите от конфликта през 2001 г. Но нищо от всички тях очевидно не е научено.
Не искам да вкарвам политика в трагедията. Но пък се питам: случайно ли е, че и случаят с нашите хора на „Илинден“ в езерото и сега в дискотеката в Кочани станаха, когато при съседите управлява ВМРО-ДПМНЕ? Първото, онова на Груевски, а сега на неговия верен наследник и питомец Мицкоски?
Автор: Костадин Филипов
trud.bg
