Когато цените скочат, съседите бойкотират, а ние… просто плащаме

Да си вземем купа с пуканки, докато съседите горят! Не, не го приемайте буквално, поне в началото. Това е усещането, когато сме повече зрители и по-малко участници. Нищо, че играем заедно в един и същи филм. Нищо, че краят му обикновено е предизвестен.

Думата е за протестите. За публичното недоволство, което, когато е факт, би трябвало да е доминанта – много повече от всяка друга обществена емоция.

Не и у нас. Не и в мащаб, способен да провокира промени!

Случайност или народопсихология

Историята го е показала и тя обикновено се повтаря, а лошите примери в нея често са следствие повече на народопсихология и по-малко на всичко друго. И неслучайно.

Но хайде да си кажем истината, че вече много започна да боли от сравненията, от празните обещания и недовършените дела, а сметката накрая, по познат сценарий, обикновено я плаща народът.

Търпим до последно

В момента на Балканите ври и кипи – заради масово недоволство и протести. Гражданските позиции по света променят правилата, а общественото самосъзнание е способно на революция, стига да има повод.

У дома обаче не е така – не отсега, и това съвсем не е заради липса на поводи. По-бетонирано от тях, в случая, е само народното бездействие.

В съседна Сърбия сега валят оставки заради гражданска блокада, породена от трагичен инцидент в Нови Сад, при който срутване на бетонна козирка на железопътна гара доведе до смъртта на 15 души. Властите бяха обвинени в корупция, некомпетентност и липса на отговорност.

Всички си спомнят за ужасната трагедия на столичната ул. „Алабин“ (2006), когато сграда се срути и уби две 15-годишни момичета. Делото продължи с години, а накрая виновни нямаше. Нямаше и масови протести, нито истинска промяна. Само още едно име в статистиката на жертвите на безхаберието.

Протестите, наречени „Походът на справедливостта“ сега при западните ни съседи бяха водени основно от студенти, които директно поискаха оставката на президента Александър Вучич и неговото правителство. Обвиниха ги в авторитаризъм и корупция. А демонстрациите продължават дори и след оставката на кабинета!

Ако помните, сърбите не си замълчаха и през 2000-та година, когато гражданският гняв срещу режима на Слободан Милошевич избухна като вулкан и буквално го помете.

В Хърватия пък новата година започна с мащабен протест и бойкот на магазини и бензиностанции, организиран в социалните мрежи. Инициативата беше подкрепена от асоциации за защита на потребителите, профсъюзи, политически партии, дори от министъра на икономиката Анте Шушняр.

И така на 24 януари хърватите казаха „стоп“ на спекулантите и наистина не купуваха нищо в израз на недоволство от високите цени на хранителните стоки и инфлацията (по официални данни: с 30% по-високи през последните 3 години).

Хората даже започнаха масово да пътуват до близките Словения и Италия, за да пазаруват по-евтини стоки. И резултатът не закъсня: правителството им се раздвижи, застана зад гражданите, въвеждайки таван на цените за 70 основни хранителни стоки – нещо невиждано досега в страната!

Високите цени изкараха по улиците и хората в Босна и Херцеговина. Същото се случи и в Северна Македония, където стачките доведоха до забавяне на работата на съдебната система и спешна нужда от реформи.

Гърците са известни с дългата си история на социални и политически протести. А в Румъния протестите редовно свалят правителства – както се случи през 2017-та, когато корупционните скандали изкараха над 600 000 души на улицата!

Няма как тук да не бъдат споменати и събитията в Унгария (1956), когато студентски демонстрации прерастват в бунт. В резултат – правителството пада, а новото временно обявява изтегляне от Варшавския договор и провеждане на свободни избори. Също и Пражката пролет (1968) – която е символ на борба за свобода и демокрация, както и бунта в Полша (1980), довел до редица реформи.

А у нас търпим до последно. Така сме свикнали. Не отсега. Още по време на тоталитарната епоха (1944-1989) България е единствената страна, в която нямаше масови протести срещу властта.

Търпим и цъкаме с език пред поредното безобразие така, сякаш все още не сме стигнали тази връхна точка на кипене, която да промени събитията. Въпреки че тя отдавна е прекрачена, а причините за нея са толкова изобилни, че могат да запълнят поне още едни нови 1200 страници „Война и мир“!

Войната обаче при нас е по-често словесна, статична и под формата на нападки и взаимни обвинения, изразявана основно в социалните мрежи.

А ако българите протестираха със същата активност, с която се възмущават онлайн, вероятно щяхме да сме Швейцария (където, както е добре известно, гражданите активно участват в референдуми, променяйки реално държавните политики).

Без борба няма промяна

Поводи за блокади иначе имаме много. Списъкът е наистина дълъг – и по отношение на инциденти с фатални последици, и откъм лоша държавна политика, и в аспекта на все по-високите цени на стоки и услуги – с каквито, между другото, посрещнахме и новата 2025-та година (по-високи цени на хляба, тока и горивата).

Протести сме имали, разбира се, но неефективни и с епизодична гражданска активност. Несравними с примерите на балканските ни съседи и не водещи до радикална промяна. А след тях властта обикновено сменя лицата, но не и механизма.

Примери много, един от тях се случи през 2022-ра, когато имаше протести срещу високите цени на горивата – малобройни и без дългосрочен резултат. Липсваха (и тогава, и сега) и мащабните граждански акции срещу инфлацията, например, каквито и към момента се случват в други държави.

У нас духа вятър, но не на промяната. Хората по-често псуват наум, а на другия ден чинно си плащат сметките.

Едно е ясно: Няма как да искаме промяна без да се борим за нея. Не е печелившо и да се снишаваме, докато бурята отмине. А това, което кара един народ да се надигне истински, е именно когато опре дъното. А ние нашето дъно май неведнъж сме го стигали, но не сме били достатъчно гневни, за да доведем нещата докрай…

Историята ни изобилства от примери за предателства, но в крайна сметка не миналото взима решенията, а това, което правим тук и сега – заедно.

Заедно е ключовата дума, защото примерите за разединеност, за съжаление, преобладават пред основанията за обратното. И парадоксалното е, че се проявяват именно тогава, когато гражданската позиция и самосъзнание трябва да се извисят над всичко останало.

Защото точно тогава протестите са обединяващ фактор, а не пореден повод да се оплюем по стара традиция. Нито да разпределяме кои са „платените“, кои – „провокаторите“, с каквито определения се замеряме редовно по време на публични демонстрации.

Защото, докато се караме кой за кого и срещу какво протестира, властта си пие кафето на спокойствие, както се казва.

Балканите доказаха с действия, че са барутен погреб, който само чака някой да хвърли кибрит. Толкова голямо е вече социалното недоволство. Толкова сериозно е напрежението!

И може би в моменти като този не е зле да си припомняме думите на великите си творци, някои от които звучат плашещо пророчески.

„Не народ, а мърша – туй ще кажа и ще свърша“, казва Петко Славейков именно в момент на силно разочарование от липсата на борбеност и активност у българите. Цитатът продължава така:

„Такава е жална участ на цял народ, който не е народ, а мърша, който оставя да го водят слепци и да го управляват глупци.“

Славейковата мисъл определено не е обида, а предупреждение. Свързана е с обществените и политически процеси в България след Освобождението (1878), но той едва ли би променил думите си, ако трябваше да опише днешната реалност.

Анелия ПОПОВА/БЛИЦ