Когато седна за първите си преговори лице в лице с иранците през 2013 г., Уенди Шърман, главният преговарящ на президента Обама по ядрените въпроси, беше разбираемо нервна.
Не е имало преки преговори между Съединените щати и Иран от първите тежки дни на кризата със заложниците през 1979 г. в американското посолство в Техеран.
След като аятолах Хомейни отказа да допусне преговарящите от САЩ, Хамилтън Джордан, тогавашен помощник на президента Картър, отлетя за Париж, носейки пълна дегизировка на перука, изкуствени мустаци и очила, за да изкова тайно сделка с външния министър на Иран.
Той обаче не успя. Кризата щеше да изгори чрез малко вероятна група посредници, от френски адвокат и мистериозен аржентински бизнесмен през Организацията за освобождение на Палестина и панамското правителство, преди Алжир в крайна сметка да контролира сделката за освобождаване на заложниците.
По време на кризата Вашингтон прекъсна официалните дипломатически връзки с Иран, оставяйки неутралните швейцарци като единствен представител на интересите на САЩ чрез тяхното посолство в Техеран. Швейцария действаше под „мандат на защитна сила“, който действа и до днес.
През 2001 г. този заден канал беше използван за сключване на таен пакт, в който Техеран се съгласи да помогне на американски войници, разположени в Афганистан след атаките от 11 септември, ако случайно се отклонят през границата с Иран. Иран се съгласи след уверенията, че САЩ ще зачитат териториалната му цялост, включително въздушното му пространство.
Иран също използва обратния швейцарски канал, за да се свърже с Вашингтон след нахлуването на западните съюзници в Ирак през 2003 г. с предложение за всеобхватни преговори, които евентуално да включват признаването на Израел и действия срещу терористичните групи, действащи в Иран.
Администрацията на Буш отхвърли предложението и, когато в крайна сметка излезе наяве, предположи, че не е нищо повече от „креативно упражнение“ от страна на швейцарския посланик.
Тим Гулдиман, въпросният посланик, настоя, че е действал само като „пощальон“, както му позволява мандатът. „Когато има нещо от едната страна, което иска другата страна да знае, тя използва този канал“, каза той. „И мандатът се отнася само до това да бъдеш пощальон.“
Десет години по-късно и Шърман, политическият директор на Държавния департамент, се оказа седнала на масата срещу иранска делегация, толкова чужда за нея, колкото и тя за тях.
Бяха нужни години, за да се стигне до този етап: таен - но накрая директен - канал за преговори с иранците на фона на нарастващата загриженост на световното кълбо относно естеството на тяхната ядрена програма. В предишни кръгове Великобритания, Франция, Германия и ЕС се срещнаха с иранците в Женева. Но Вашингтон беше ключовият играч, без когото всяка сделка би била безсмислена.
Каналът стартира по време на президентството на подпалващия Махмуд Ахмадинеджад, въпреки много публичната му враждебност към Запада. Шърман ги помни като неудобни, „стандартни фигури“, като иранците говорили на фарси, а американците на английски, постигайки малък напредък.
Нещата се промениха след избирането на президента Хасан Рохани, на платформа за икономическа реформа и търсене на сближаване със Запада, което може да премахне санкциите. Рухани беше шокиран да открие, че такъв таен обратен канал вече съществува.
В опит да намери общ език, Шърман се пошегува с новите си събеседници с факта, че като жена не може да им стисне ръцете и си спомни подобна динамика в ортодоксалната еврейска общност, в която е израснала. Въпреки че имаше „буквално хиляди залепени точки” в техните преговори, престоят в една и съща стая промени всичко.
„Дори външният министър Мохамад Джавад Зарид, когато бях наистина ядосана на него, той го знаеше, защото го нарекох министър Зариф“, пошегува се тя в интервю от 2021 г. „В други моменти, когато просто работехме усилено в името на собствените си интереси, можех да го нарека Джавад.“
Шърман стана баба по същото време, когато един от преговарящите, Абас Арагчи, стана дядо. Те размениха снимки на новите си внуци. Тя откри, че иранците са параноични да записват нещо на хартия, което може да се разкъса, когато се върнат в Техеран за обсъждане, така че тя уреди бяла дъска, на която да отбелязва всеки нов елемент от сделката, от който всяка страна може да си води бележки.
Когато иранците се оплакаха, че те никога нямаше да прокарат предложенията покрай властите, Шърман успя да посочи писмото от републикански сенатори, изискващи роля на Конгреса, за да покажат, че са в една и съща лодка.
Сделката се разпадна, когато президентът Тръмп се оттегли през 2018 г., без да поднови преговорите. Напрежението скочи до небето. И все пак часове след американския ракетен удар в Багдад, който уби генерал Касем Солеймани, командир на иранската революционна гвардия, администрацията на Тръмп се обърна към швейцарския обратен канал с спешно съобщение към Иран: „Не ескалирайте“.
В следващите дни Белият дом и иранските лидери обмениха вълна от послания, много по-премерени от огнената публична реторика, която размениха, помагайки за намаляване на напрежението и прекратяване на кризата с ответна, безкръвна иранска атака срещу празни американски бази в Ирак.
САЩ отново се обърнаха към швейцарския обратен канал, за да започнат преговори за освобождаване на американци, държани като заложници в Иран през 2023 г. Но Катар изигра най-важната роля, като се премести от Техеран до Вашингтон като посредник.
През януари именно Оман осъществи совалковата дипломация между американски и ирански преговарящи, организирани заедно в Маскат, докато Вашингтон се опитваше да убеди Техеран да окаже натиск върху бунтовниците хути в Йемен да прекратят атаките си срещу глобалното корабоплаване през Червено море.
Въпреки по-новите събеседници, старият швейцарски обратен канал беше този, към който Иран очевидно се обърна, за да предупреди Запада, че се готви да изстреля балистични ракети срещу Израел. Това предупреждение позволи на Вашингтон да разполага със средства и да подготви израелците, позволявайки на Иран да отговори, без да причинява значителни разрушения и ескалиране на ситуацията.
trud.bg
