„Гибелният гняв“ на „Малкия Ахил“ от Киев в опит да замъгли проблемите на Алианса
Америка е уморена да бъде световно ченге, иска Европа да заеме мястото u и да плаща
Столтенберг заформи „Съюз на демокрациите“ срещу Китай и авторитарните режими
Завчера, след първия ден на Срещата на върха на НАТО във Вилнюс, новината, която бе натрапена на света, бе протестът на президента на Украйна Володемир Зеленски срещу липсата в проектодокументите на дата и час за приемането на страната му в Алианса. Този „гибелен гняв“ на „Малкия Ахил“ от Киев срещу „Царя във Вашингтон“, който не иска начаса да влезе във войната срещу Русия, колебаейки се досущ като предводителя на ахейците Агамемнон пред вратите на Троя, послужи обаче да замъгли някои нелеки проблеми на Алианса. Които висят като дамоклев меч над една от най-емблематичните структури на Запада и са много по-обременителни за бъдещето на народите на страните членки, включително и на българския, отколкото могат да бъдат невротичните изцепки на украинския лидер.
Не че президентът Зеленски няма право да иска още повече сигурност и подкрепа от Запада след 17 месеца унищожителна за Украйна война. Разбира се, трябва да го прави, а особено що се отнася до подкрепата, тя и досега е от щедра, по-щедра. Като интелигентен човек държавният глава пък е първият, който би трябвало да си даде ясна сметка, че влизането на Украйна сега в НАТО би означавало незабавно въвличане на целия Запад в конфликта с Русия с жестоки последствия за всички. Освен това тази позиция със сигурност му е била повтаряна многократно, особено в частни разговори с американската страна доста преди началото на форума във Вилнюс. А пръкналият се там „Съвет НАТО-Украйна“ малко или много си е „половин“ приемане в Алианса. Но независимо от това Зеленски разигра театъра с първоначалния драматичен протест, както за да набере червени точки за у дома и пред милозливото човечество, така и за да завоалира другите важни за Атлантическия пакт и трудни за преглъщане от страните членки перспективи.
Първата от тях е свързана с очертаните още по-ясно от конфликта в Украйна дисбаланси, пукнатини, ако не и бездни в международните отношения, родени след рухването на Берлинската стена и разпростиращи се от Близкия Изток до Балканите, минавайки през Африка и Азия. Тези отрицателни фактори вкупом запалиха огъня на нови глобални заплахи, подтиквайки НАТО да заиграе нова роля, проектирана вече не само към Запада и неговата защита, каквато е първоначалната задача на Алианса, а към генериращите напрежение глобални сценарии.
Ето защо сред въпросите, поставени за решаване преди началото на форума във Вилнюс от генералния секретар на пакта Йенс Столтенберг, поне няколко доказваха подобни размишления: „Как Западът може да се подготви за дългосрочна вражда с Русия, която е все по-изолирана, но и все по-войнствена!“; „С каква роля трябва да се нагърби НАТО, за да противодейства на военния и икономическия растеж на Китай?“; „Защо НАТО трябва да е все по-силен в един все по-опасен свят?“ и т. н. Отговорът им бе даден от самия Столтенберг, който заяви във встъпителното си слово във Вилнюс: „Автократичните режими се обединяват, а ние, които вярваме в свободата и демокрацията, трябва да останем единни. НАТО е регионален съюз между Европа и Северна Америка, но сега предизвикателствата пред негоса глобални. Затова поканих във Вилнюс освен европейските лидери, също и нашите партньори от Индо-Тихоокеанския регион - Австралия, Япония, Нова Зеландия и Южна Корея. С тях трябва да имаме общо разбиране за рисковете за нашата сигурност и да работим заедно в един Съюзс цел укрепването на устойчивостта на нашите общества, икономики и демокрации.“
С други думи казано, Алиансът смята да надмогне своята регионалност, да надделее ограниченията на оригиналната западна формула, по някакъв начин да се превърне в система за сигурност, която се ширва из целия свят, като поема защита вече не на териториална основа, а на политическа - борбата между демокрациите и авторитарните режими. Значи НАТО вече обмисля собствената си глобална намеса далеч извън границите, очертани в Атлантическия пакт, който е в основата на организацията, смята да отиде там, за където съзидателите му не са и дръзвали да си помислят. Защото е начинание, безкрайно трудно осъществимо най-вече от логистична и политическа гледна точка, както и непоносимо скъпо.
Другата трудна за преглъщане перспектива се крие в отговора на въпроса кой ще играе водеща роля в това „Глобално НАТО“? Поне досега това са били Съединените щати, но както писаха авторитетният френски всекидневник „Льо Монд“ и италианският „Ла Стампа“, Америка вече е уморена, политически разединена и колебаеща се между президенти като Тръмп и Байдън, държава, срещу която останалия свят се опълчвалека-полека с глухо и нарастващо недоволство. Все причини, заради които политическият и бизнес елитът на Съединените щати отдавна замисля страната да се оттегли от ролята си на световен полицай и да я прехвърли на друг. Като преди 5 години Тръмп го заяви в прав текст, а сега Байдън го прави непряко, хвалейки непрекъснато сплотяването на Алианса благодарение на войната в Украйна. И очертава по този начин водеща роля на НАТО в света, тази на „глобален полицай“, който може да не е под прякото ръководството на Вашингтон, а под някакво друго, все още необособено, но определено с европейски очертания и безкрайно вярно на Америка. Неслучайно напоследък президентът на САЩ вижда в Урсула Фон Дер Лайн, в естонката Кая Калас, в румънския президент Клаус Йоханес и пак в самия Столтенберг, чийто мандат изтича през октомври, по-добри и войнствено настроени водачи на Алианса от тези, които може да намери дори в собствената си страна. Тоест лидери - нещо като „по-християни от папата“, които да поведат ефективното досега най-вече върху ивица европейска земя и със западна идентичност НАТО, примерно в евентуален сблъсък между Япония и Китай - най-ясно очертаващият се в момента според много наблюдатели бъдещ азиатски фронт.
Но въпросът на въпросите е какво ще струва това облекчаващо за САЩ оттегляне от ролята им на световен полицай и поверяването u на НАТО под европейска егида? Цената я определи неотдавна Йенс Столтенберг, който направо задължи 31-те страни-членки на Алианса занапред да не харчат по-малко от 2 на сто от брутния си вътрешен продукт за отбрана. Но в речта си във Вилнюс генералният секретар похвали изрично Канада и я посочи за пример, тъй като тя вече представя 8 на сто от бюджета си за военни разходи. Както се казва в Източните Балкани - думам ти дъще, сещай се снахо, тоест да му мислят европейците как ще плащат скъпия проект „Глобален полицай“.
trud.bg
