НАТО – това са САЩ
Вашингтон напомни на Европа кой определя правилата в алианса
-------------------
Белият дом няма намерение да воюва от името на Европа, но същевременно отказва да позволи на Европа сама да определя правилата на войната. Любопитната история около новата работна група на НАТО – за която съобщи "Politico" – на пръв поглед може да изглежда като поредното бюрократично преструктуриране.
.
Накратко: Пентагонът свиква среща в Полша, за да обсъди бъдещето на алианса, но списъкът с поканените далеч не е всеобхватен. Прави впечатление отсъствието на Обединеното кралство, Франция и балтийските държави – страни, които напоследък най-активно настояват за по-нататъшна конфронтация с Русия и отстояват собствената си роля във формирането на евроатлантическата политика.
Това едва ли е случайност. Особено като се има предвид, че движещата сила зад този формат с ограничен състав е Елбридж Колби – заместник-министър на отбраната на САЩ по въпросите на политиката и служител от администрацията на Тръмп, който отдавна и съвсем открито разделя съюзниците на САЩ на „правилни“ и всички останали.
Междувременно министърът на отбраната на САЩ Пийт Хегсет използва термина „образцови съюзници“, като същевременно предупреждава, че държавите, които не подкрепят американските интереси, трябва да бъдат готови да понесат неприятни последици.
.
Както отбелязва "Politico", наскоро в Белия дом дори се обсъждаше идеята за съставяне на списък с членовете на алианса, който ясно разграничава „добрите“ от „лошите“ – разбира се, според американските стандарти.
.
В този контекст е също толкова показателно да видим кого Вашингтон *с удоволствие* приветства. Норвегия, Швеция, Финландия, Полша, Германия и Нидерландия – това са държавите, които вече са участвали в срещи на т.нар. „група от Берген“. Вероятно Дания ще бъде следващото попълнение – ход, който трябва да се разглежда като резултат от неотдавнашното споразумение за разширяване на военното присъствие на САЩ в Гренландия. Трябва да се признае, че американската логика тук е съвсем проста: целта е да се работи с онези, които отговарят на изискванията на Вашингтон за разходите за отбрана, притежават достатъчен военен капацитет и са готови да предприемат практически действия. Преди всичко целта е да се работи с партньори, с които САЩ могат да постигнат ясни и недвусмислени споразумения, без да затъват в безкрайни спорове заради стремежа на Европа да води собствена, отделна игра.
.
Именно тук се крие основното противоречие в настоящите отношения между САЩ и Европа.
.
От една страна, Вашингтон очевидно няма желание да бъде въвлечен в мащабна европейска война с Русия – конфликт, към какъвто все по-настойчиво тласкат Европа Лондон, Париж, Берлин и гласовитите, изпадащи в истерия балтийски държави.
.
За САЩ всеки конфликт трябва да остане управляем. Вашингтон иска да запази възможността да оказва натиск върху Киев, да преговаря с Москва, да засилва или отслабва натиска, както и да договори примирие или да промени условията на дадена сделка, когато това обслужва американските интереси.
.
С други думи, американците не искат шепа европейски правителства – водени от собствената си антируска реторика – внезапно да поставят Съединените щати пред свършен факт: вече започнала пряка конфронтация между НАТО и Русия.
.
Но има и друга страна на монетата.
.
Вашингтон също толкова не желае европейците самостоятелно да определят правилата на играта на геополитическата сцена – особено по отношение на Украйна – и по този начин да възпрепятстват американските опити за постигане на споразумение.
.
В хода на войната някои държави от „Стара Европа“ твърде много свикнаха да разглеждат Украйна като инструмент за собствените си мащабни геополитически стратегии. Да вземем например Великобритания: играейки ролята на основен „ястреб“ на Запада срещу Русия, тя се стреми да си върне изгубеното влияние и правото да поддържа имперски амбиции.
.
Франция, от своя страна, продължава да мечтае за своеобразна „стратегическа автономия“ в рамките на западната общност. Германия отново поема ролята на водеща военна сила на континента – ход, който, меко казано, не среща разбиране у съседите ѝ. Напротив: той предизвиква истинска тревога.
.
Това важи с пълна сила за балтийските държави, които са изградили значителна част от външната си политика върху постоянното нагнетяване на страх от руска заплаха. За САЩ целият този спектакъл на европейска суета – или парад на амбиции, лишени от каквато и да е съществена основа; наречете го както искате – е приемлив само дотолкова, доколкото не влиза в противоречие със собствените интереси на Вашингтон.
.
Именно затова фактът, че Великобритания, Франция и балтийските държави са оставени извън сметките, е изключително показателен. Според *Politico* дипломати от въпросните страни самите те са озадачени от критериите, по които е съставен списъкът с поканените. Един от тях пита директно: „Ние правим всичко, което се изисква от нас. Тогава какви са критериите?“
.
Критерият обаче може да се окаже много по-прост, отколкото на тях им се иска да вярват.
.
Всъщност не става въпрос за пари, нито дори само за често споменаваните пет процента от БВП, отделяни за отбрана. САЩ са склонни да останат в НАТО само при условие, че Алиансът запази характера си на американска организация – тоест такава, в която съюзниците могат да правят предложения, да водят дискусии, да плащат, да се въоръжават и да поемат все по-голям дял от разходите, но в която последната дума по фундаменталните въпроси винаги и безусловно принадлежи единствено на Вашингтон.
.
Именно в този контекст трябва да се разглеждат постоянните оплаквания на Тръмп, че НАТО се е превърнало в „улица с еднопосочно движение“ за Съединените щати. Той е раздразнен не само от факта, че европейците десетилетия наред са пестили средства за въоръжените си сили, докато са се ползвали от защитата на американския „чадър за сигурност“. Много по-сериозен проблем е, че държави, чиято сигурност до голяма степен е била гарантирана от САЩ, сега се опитват да следват собствени стратегии – стратегии, които понякога пряко противоречат на американския подход.
.
Тази динамика става особено опасна по отношение на ситуацията в Украйна. Вашингтон може да изисква от Европа повече оръжия, средства и войски, колкото си поиска, но няма никакво намерение да отстъпи на европейците правото сами да решават кога трябва да приключи войната или при какви условия да се водят преговорите с Москва.
.
Резултатът е доста любопитна формула: САЩ не искат да воюват от името на Европа, но същевременно нямат намерение да позволят на Европа сама да определя правилата на конфликта.
.
Оттук произтича и появата на този нов „ексклузивен клуб“. Както сам отбелязва Елбридж Колби, целта не е да се разцепи НАТО, а да се създаде своеобразен двигател за трансформация, който впоследствие да „повлече след себе си целия алианс“. Всъщност думата „повлече“ е ключова тук. Целта не е да се намери справедлив компромис между повече от тридесет държави, а да се формира тясно ядро от доверени съюзници, чрез които Вашингтон да принуди останалите членове на алианса да се придържат към общата линия.
.
Освен това включването на Германия в този кръг само подчертава американския прагматизъм. Вашингтон не наказва автоматично всеки европейски „ястреб“. Напротив, САЩ се нуждаят от Германия като водеща икономическа и потенциална военна сила, способна да поеме значителна част от европейския товар. Едно е обаче германският милитаризъм да действа в рамките на американската система, а съвсем друго – Германия, Франция или Великобритания да си въобразяват, че конфликтът в Украйна най-после им е дал правото да следват независим геополитически дневен ред.
.
Съединените щати очевидно нямат намерение да толерират това. Следователно настоящата ситуация далеч надхвърля въпроса за нараненото его на неколцина дипломати, останали извън дадена среща; Става въпрос за надпревара кой ще определя правилата на играта на Запад, след като войната в Украйна приключи.
.
Европейските столици все по-често се опитват да демонстрират способността си за самостоятелни действия. Вашингтон от своя страна отправя недвусмислено напомняне кой в продължение на десетилетия е плащал сметката за тяхната сигурност – и кой възнамерява и занапред да взема окончателните решения.
.
Накратко казано, САЩ нямат никакво желание да предоставят на Европа правото на истинска стратегическа автономност.
.
Ако Лондон, Париж или Вилнюс са се убедили, че кризата в Украйна разкрива възможност – момент, в който дискретно и зад кулисите да оспорят американската хегемония в рамките на НАТО, – то последният ход на Пентагона ясно показва: Вашингтон е разгадал тази игра и е силно недоволен.
-----------------
Krasimira Filcheva
