Кампаниите за влияние, в които САЩ и Русия се обвиняват взаимно, имат вековна история. Първата такава операция е продажбата на Аляска, която САЩ смятат тогава за ненужен „хладилник“, пише в сп. „Политико“ Кейси Мишел, автор на книгата „Чуждестранни агенти: Как американските лобисти и законодатели заплашват демокрацията по света“.
Кейси Мишел е директор на програмата за борба с клептокрацията (управление на крадците, форма на управление, в което държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг от хора, които са на власт) на Фондацията за правата на човека.
В средата на 19 век в САЩ избухва първият голям скандал с чуждестранно лобиране. Тогава царска Русия, надявайки се да се освободи от гигантската замръзнала територия на Аляска, измисля план как да убеди Вашингтон да купи нежеланата територия. Планът проработва. И също така определя правилата на играта в бъдеще.
Непосредствено след Гражданската война в САЩ американските служители търсят начини за обединяване на страната. Един от начините за премахване на разногласията е териториалната експанзия. Както някои смятат, ако Съединените щати успеят да завземат нови земи, те ще могат да игнорират вътрешните спорове, поне временно.
По това време огромните територии, които сега познаваме като Аляска, са колония на царска Русия. До средата на 1860-те години обаче провинцията се превръща в мъртва тежест за Русия. Тя е твърде далеч от столицата и има твърде слаба инфраструктура. И тъй като собствените финанси на Русия бавно намаляват, царските власти започват да търсят някой, който да купи Аляска от тях.
Но няма толкова много опции. Продажбата на британците, които все още контролират околните канадски провинции, е лоша идея, тъй като Великобритания е основният колониален съперник и Русия трябва да избягва всичко, което може да засили позициите на Лондон. Но американците изглеждат привлекателна алтернатива. Продажбата на Аляска на Съединените щати ще позволи на Вашингтон да действа като противотежест на британското влияние в региона.
Има само един проблем. Освен държавния секретар Уилям Сюард, малцина американци виждат причина да купуват Аляска от руснаците. За мнозина руската Аляска през 60-те години на 19 век – десетилетия преди откриването на златото и петрола, които в крайна сметка я превръщат в един от най-богатите щати на Америка – не е нищо повече от пустинна тундра. Американците не се нуждаят от „хладилник“ и „полярни мечки“. Освен това Вашингтон има по-належащи проблеми, вариращи от военната окупация на бившите щати на Конфедерацията до приемането на мерки за защита на основните граждански права на чернокожите американци. „Отношението на американците към Аляска варира от повишен интерес до незаинтересованост“, описва ситуацията американският учен.
Но руснаците не можеха да чакат. Продажбата на ненужна провинция на американците за много пари изглежда е един от най-простите начини за стабилизиране на финансовите им проблем. Остава само да ги убедя. Така започва една от най-големите схеми в историята на Съединените щати за разпространение на чуждо влияние, която и до днес има стабилен отзвук.
За щастие на руското правителство, техният посланик във Вашингтон, Едуард дьо Щокл, има идея как да заобиколи американската опозиция без знанието на американското население или дори на правителството. През 1867 г. той и държавният секретар на САЩ Уилям Сюард сключват предварителна сделка. За 7,2 милиона долара в злато (което в днешна валута би било около 160 милиона долара), САЩ ще вземат Аляска от Русия. Но Сюард трябва да се справи с несъгласието в Конгреса, който трябва да отпусне парите. Но трудностите не свършват дотук. Основният съюзник на Сюард, президентът Андрю Джонсън, е критикуван за расистката си политика, а заплахата от първата криза с импийчмънт в страната отнема цялата енергия и внимание на Вашингтон.
В началото на 1868 г. сделката на Сюард за Аляска изглежда почти обречена и много американски служители публично изразяват опасения и задават въпроси защо САЩ харчат милиони за безплодната тундра.
В отговор руският посланик наема американец, който може да помогне за събирането на гласове в Конгреса, за да се финансира закупуването на Аляска. Изборът падна върху Робърт Уокър, бивш министър на финансите и сенатор от Мисисипи. Уокър действа като независим представител, за да убеди американските законодатели да подкрепят финансирането, като никой не предполага, че Уокър е нает от Русия. Руският служител „плаща на Уокър да използва влиянието си навсякъде и по най-добрия начин“, пише Роналд Дженсън, чиято книга от 1975 г. съдържа най-подробния анализ на сделката за Аляска между Русия и САЩ.
Уокър започва да публикува анонимни статии в нищо неподозиращи вестници, включително на първите страници, осъждайки противниците на планираната продажба. Той също така публично защитава както руския посланик, така и сделката за Аляска, прогнозирайки „ужасни последици“, ако тя се провали. И усилията на Уокър в крайна сметка успяват. До юни 1868 г. достатъчно членове на Конгреса променят мнението си и двете камари на Конгреса гласуват за финансиране на сделката, което води до втората по големина териториална печалба в историята на САЩ.
Всъщност ходът е толкова внезапен и неочакван, че започна да предизвиква подозрение. И скоро подробности започват да изтичат, потвърждавайки подозренията на противниците на сделката. Журналистът Юрая Пейнтър, който пише за Philadelphia Inquirer и New York Sun, съобщава, че крадци са откраднали хиляди долари от Уокър в Ню Йорк, но в крайна сметка той отказва да повдигне обвинения срещу тях. (Пейнтър пише, че това е удобен начин за прехвърляне на средства без възможност за проследяване на крайната им дестинация.) Пейнтър също така съобщава за загубата на „големи суми“ средства за закупуването на Аляска. Русия все още получава около 7 милиона долара, но както е описано в по-късна публикация в Националния архив, царското правителство някак си не получава близо 140 000 долара от американското финансиране, което се равнява на около 3 милиона долара днес. В съчетание с новите слухове за подкупи, циркулиращи в Конгреса, всичко това сочи към „най-голямата лобистка схема, случвала се някога във Вашингтон“, пише Пейнтър.
Конгресът започва първото официално разследване срещу чуждестранното лоби. Измамите и скандалите скоро са потвърдени, като всички доказателства сочат към единствения и неизбежен извод: подкупи и тайно чуждестранно лобиране. По времето, когато Конгреса откриват изчезването на средства обаче, посланикът на Русия също изчезва, връщайки се обратно в Русия. Както пише Дженсън: „Руският министър вероятно е единственият, който знае за съдбата на всички липсващи средства, отпуснати за Аляска, и тази тайна очевидно остана с него“.
Този въпрос не е решен и до днес. Въпреки твърденията за подкупи, никога не се появяват убедителни доказателства. Разследването на Конгреса не води до нищо, „без положителни или задоволителни отрицателни резултати“, пише в доклада на Конгреса.
