Идеологическата система и подходът на Китай са по-сложни от съветския комунизъм и поставят пред САЩ фундаментално различни, а в много отношения и по-трудни предизвикателства.
„Той обича хубавия гранит“, заяви президентът Доналд Тръмп, описвайки какво е разбрал за китайския лидер Си Дзинпин по време на срещата им на върха.
Ако това е така, Си едва ли е видял много, което да обикне по време на посещението си във Вашингтон. Имаше достатъчно церемониалност, но малко конкретни договорености. Двете суперсили ще обсъждат бъдещето на това, което са се съгласили да наричат „свръхинтелигентност“. Тръмп и Си възнамеряват да се срещнат още два пъти до края на годината, по време на международни форуми през ноември и декември. Търговското примирие е удължено до 10 януари, като са договорени някои взаимни корекции и отстъпки. Двамата разгледаха портрета на автопен подписа на Джо Байдън. Две гигантски панди вече пристигнаха в Атланта.
Разумно, нито Тръмп, нито китайският му колега изглежда очакваха нещо по-съществено от срещата. Това едва ли е изненадващо. САЩ и Китай имат най-сложните международни отношения в историята, а условията за дългосрочна стабилност в момента не съществуват.
Силите, които сближават двете държави, и тези, които ги тласкат в противоположни посоки, са едновременно мощни и променливи. Търговските, финансовите и човешките връзки между САЩ и Китай са много по-силни от всичко, което е свързвало САЩ и Съветския съюз по време на Студената война. Дълбоката интеграция на Китай в световната икономика едновременно го превръща в по-важен партньор и в по-опасен съперник, отколкото Съветският съюз някога е бил.
Военното и технологичното съперничество между двете страни е далеч по-сложно от надпреварата между САЩ и СССР за ядрени оръжия и средствата за тяхното доставяне. Ядреното съперничество продължава, но към него трябва да добавим изкуствения интелект, киберпространството, дроновете и биологичните оръжия. Заедно с ядрените оръжия и ракетите те поставят света в качествено различна и по-трудна ситуация.
Идеологическата система и подходът на Китай са по-сложни от съветския комунизъм и поставят пред САЩ фундаментално различни, а в много отношения и по-трудни предизвикателства.
Бъдещето на това съперничество е невъзможно да бъде предвидено. Ще получи ли една от двете държави толкова значително технологично предимство благодарение на пробиви в областта на свръхинтелигентността или квантовите изчисления, че да промени икономическия и военния баланс на силите? И ако това се случи, коя ще бъде тя? Ще се срине ли внушителната, но нестабилна китайска икономическа система под натрупаната тежест на негативните последици от държавното планиране? Ще се съчетаят ли политическата поляризация и недообмислената популистка политика в САЩ по начин, който ще остави страната толкова слаба и разделена, че да не може да използва пълния си ресурс и мощ в съперничеството с Китай? Ще отслаби ли войната с Иран, ще затвърди ли или ще промени американското влияние в Персийския залив? Ще се разпадне ли НАТО вследствие на войната на Владимир Путин или конфликтът ще доведе до загуба на властта му в Москва и до това една отслабена след Путин Русия да се помири със Запада?
Никой не знае отговорите. Затова управлението на отношенията между САЩ и Китай трябва да се осъществява в условията на значителна несигурност.Тръмп се чувства много по-уверено в подобна среда, отколкото традиционните политици. Несигурността е естествената му среда, а импровизацията е най-силното му умение. За Си, който идва от инженерната култура на съвременен технократичен Китай, хаосът в международните отношения е по-малко комфортен. Ревизионистка сила като Китай обаче също може да извлече полза от бързите промени в света.
След като и двете страни разумно са решили да не преследват несъществуващи грандиозни сделки, двамата лидери можеха да се съсредоточат върху общите си интереси. Именно тук се появи церемониалната част на срещата. И Тръмп, и Си имат интерес да подчертават разликата в силата между себе си и лидерите на по-малките държави в света. Колкото повече помпозност и церемониалност има на срещата, толкова по-величествени изглеждат двамата лидери и толкова по-силно собствените им народи и светът като цяло ги възприемат като гиганти сред джуджета.
Не всички „джуджета“ останаха доволни. Фактът, че Си пропусна Общото събрание на ООН, но намери време да се срещне с Тръмп, накара редица наблюдатели в Европа и извън нея да се опасяват, че Си и Тръмп изграждат някакъв траен световен ред от типа „Г-2“.
Това обаче не е настоящата реалност. Тръмп е разрушител на установения ред, а не негов архитект, докато амбициите на Си не биха били удовлетворени от какъвто и да било мащабен компромис, който администрацията на Тръмп би била готова да предложи.
САЩ и Китай са безспорно двете най-могъщи държави в света, но естеството на бъдещите им отношения все още не е решено. Междувременно двете страни управляват отношенията си възможно най-добре, като всяка от тях търси предимство. Това е суровата реалност на световната политика днес. Срещата на върха през септември отрази тази реалност и я постави на глобалната сцена. | БГНЕС
