Най-вероятно Джо Байдън е имал нужда да хвърли тази тема в информационното пространство, за да реши някои от своите вътрешни проблеми
С увереност можем да кажем, че само мързеливите не са говорили за реформата на ООН през годините. Още през 2004 г. тогавашният премиер на Индия Манмохан Сингх говори на сесия на Общото събрание на ООН и буквално настоя страната му да стане постоянен член на Съвета за сигурност. Индия се опитва да постигне този висок статут от 1970-те години. Никола Саркози каза през 2012 г., че Индия, Германия и Япония, както и поне една държава от африканския континент, трябва да бъдат постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН.
През 2013 г. Саудитска Арабия поиска постоянно членство на арабските страни в Съвета за сигурност на ООН. През 2015 г. Ангела Меркел каза, че би искала да види не само Германия, но и Бразилия, Индия и Япония в Съвета за сигурност на ООН.
Реджеп Тайип Ердоган също сподели мислите си по тази наболяла тема през 2016 г.: „Съветът за сигурност на ООН включва Русия, Великобритания, Франция, САЩ и Китай. Там няма африкански представители. Те също трябва да бъдат представени в тази структура. Няма и представители на Южна Америка. От религиозна гледна точка в тази петица няма нито една мюсюлманска страна, няма представители на будистите“, каза президентът на Турция. И тази година се повтори приблизително същото, както и в много други години.
Така че Джо Байдън не произведе фурор, когато говори по тази тема на Общото събрание на ООН.
„САЩ също подкрепят увеличаването на броя както на постоянните, така и на непостоянните представители в Съвета. Това означава постоянно членство за тези страни, които отдавна подкрепяме, и постоянно членство за страните от Африка, Латинска Америка и Карибите“, каза президентът на САЩ.
Освен това Русия също го подкрепи. „Разширяването на Съвета за сигурност също става все по-търсено и може да стане единствено като се премахне недостатъчното представителство в неговия състав на страните от мнозинството в света - Азия, Африка и Латинска Америка. Важно е новите членове на Съвета за сигурност, както постоянните, така и непостоянните - да се ползват с авторитет в своите региони“, каза руският външен министър Сергей Лавров в речта си пред Общото събрание на ООН.
Китай, Великобритания и Франция призовават (не за първи път и не само в тази година) за реформата на Съвета за сигурност на ООН, като нито един от постоянните членове не беше против. Но нещата винаги не стигат по-далеч от приказките.
Съветът за сигурност на ООН се състои от 15 членове: пет постоянни членове с правото на вето и десет непостоянни членове, избрани за срок от две години на ротационен принцип. Те нямат правото на вето. Тази схема е създадена през 1945 г. от страните победителки във Втората световна война: СССР, САЩ, Великобритания, Франция и Китай. Още повече, че Хартата на ООН е написана от американците и французите, останалите само я одобриха.
Разбира се, взет е предвид и опитът на Обществото на народите, създадено след Първата световна война - организация доста рехава и не особено авторитетна. Може би защото страните-победителки не се сетиха да си дадат правото на вето.
Съветът за сигурност на ООН издава резолюции по различни поводи, когато възникне напрежение в определена гореща точка.
Именно при обсъждането на проектите на тези документи често се трошат копията, а понякога се стига и до взаимни обиди. Това е така, защото страните най-често не са съгласни относно тълкуването на причините за локалните конфликти и трябва да се разработят компромисни формулировки. Трябва да се каже, че за цялото съществуване на ООН имаше може би само един случай, когато постоянните членове на Съвета за сигурност единодушно и без разгорещени дискусии признаха геноцида, през 1993 г. в Руанда. Всичко беше просто: никой от глобалните играчи не претендираше за влияние в тази страна и тук, грубо казано, няма петрол, и бедната африканска държава беше в периферията на геополитиката. Във всички останали случаи решенията са взети трудно или изобщо не са взети.
Така че може би онези, които смятат ООН за една говорилня, която трудно се мотивира да действа, са прави. Това е така и не е така. ООН не съществува сама по себе си, и не е световно правителство, а е само една платформа, където представителите на големите сили могат да се съберат за няколко минути, за да обсъдят възникващите конфликти, да обменят мнения и дори е възможно и да вземат решения. До XX век човечеството нямаше такава възможност.
През 1815 г., след резултатите от Наполеоновите войни, се провежда първият Виенски конгрес на страните-победителки и се приемат важни резолюции. Например се появи терминът „Велики сили“ - държави, отговорни за поддържането на мира на европейския континент. Войните, разбира се, продължиха и глобалната борба за ресурси и транспортните пътища не беше отменена. Но държавите поне си направиха труда да разработят единни правила за живота на общността, които през следващите два века се превърнаха в международно право.
Понякога това се нарича закон без сила, защото наистина няма надеждни инструменти, които да принудят суверенните държави да се подчиняват на диктата на световната общност. Международното право обаче работи и например хората го спазват доброволно при преминаване на паспортен контрол, митница, при регулиране на навигацията, полетите на граждански самолети, размяната на посолства и т. н.
Но работи само в мирно време. По време на война всички фигури, поставени от гросмайсторите, се изхвърлят от шахматната дъска и настъпва хаоса.
Колкото и да е странно, експертната общност обсъжда най-вече вероятността дадена страна да бъде включена в постоянния състав на Съвета за сигурност. Въпреки че, на първо място, трябва да се реши възможно ли е това по принцип? Уставът на ООН просто не предвижда процедури за лишаването на дадена държава от правото на вето или от разширяването на Съвета за сигурност.
Опитите тази или онази страна да бъде включена в Съвета за сигурност на ООН по едни или други критерии са обречени на провал. Нито религията, нито географията, нито националността, нито икономиката играят някаква роля. Това изобщо не е представителен орган за управлението на света, а това е мястото за събиране на страните победителки от Втората световна война, за да предотвратят третата световна. Само те законно притежават ядрени оръжия, което означава, че Русия, САЩ, Великобритания, Франция и Китай определят правилата за тяхното използване или по-скоро за неизползване. А ядрените оръжия са основната заплаха за човечеството. Самото наименование на органа Съвет за сигурност съдържа принципа на неговото функциониране. Будистите, африканците или развитите икономики със сигурност разбират много въпроси, но не и глобалната сигурност. Те просто няма какво да кажат и какво да предложат.
Защо тогава членовете на Съвета за сигурност на ООН предлагат реформиране на организацията? Това не е нищо повече от игра за публиката. Русия или Китай никога няма да се съгласят с предложението да се предостави на правото на вето на Япония или Германия. Въпреки най-добрата им автомобилна индустрия или напредналите IT-технологии и за обсъждането на икономическите проблеми си има G7 или G20. На свой ред западните страни никога няма да гласуват за например Иран или Казахстан да имат правото на вето - в този случай позициите на Русия и Китай ще се засилят.
През десетилетията след края на Втората световна война човечеството изглежда се е изморило да живее в мир, и му липсват острите усещания. Но за щастие ветото предпазва Съвета за сигурност на ООН от несериозни предложения.
(Превод за “Труд news" - Павел Павлов)
trud.bg
