Изглежда малко вероятно Америка да стигне до този ноември, без да бъде принудена да направи публична разплата за десетилетие на катастрофални провали на външната политика.
Взети поотделно, всяка една от предстоящите загуби на Америка в Близкия изток, Източна Европа и вероятно Азия, би била значителен военен и дипломатически удар. Три големи регионални срива, настъпили в рамките на няколко месеца, биха били геополитическо събитие, подобно на разпадането на Съветския съюз – империя, която изглеждаше неизменна, докато много внезапно не рухна.
Въпреки че е невъзможно да се предскажат военните, дипломатическите, политическите и икономическите последици от цяла поредица американски поражения в чужбина, самите поражения са достатъчно лесни за предсказване. Ако САЩ успеят в опита си да спрат военната кампания на Израел в Газа, докато Хамас все още е на власт, и се насочат към международно признаване на палестинска държава, както Държавният департамент на САЩ наскоро сигнализира, че се надява да направи, ще бъде голяма победа на Иран и поражение на САЩ и Израел.
Украйна изглежда е на подобна плъзгаща се пътека към военно и дипломатическо поражение с клеймо „направено в САЩ“.
Въпреки че Вашингтон нахвърли над 100 милиарда долара военна и свързана с нея помощ в Украйна, той отказа да предостави на украинците необходимите оръжия от които се нуждаят, за да отблъснат офанзивата на Путин. В резултат на това украинската армия започна да се обезкървява, като същевременно изглежда, че няма сериозен капацитет да поразява цели с военно или политическо значение в Русия. През пролетта изглежда вероятно Путин да започне настъпление, да завземе останалата част от региона на Донбас и след това да използва огромното си превъзходство във въздушна мощ и ракети, за да бомбардира украинските градове, докато Зеленски не се появи на масата за преговори. Вероятният резултат от такива преговори е Украйна да отстъпи големи части от територията си на Путин, който ще обяви победа във войната, която започна през 2022 г.
Ако се изключат големи промени в тактиката на двете бойни полета, и двата горни сценария, в които Иран и Путин излизат победители, а получилите десетки милиарди долари американска военна помощ и дипломатическа подкрепа са губещите, изглеждат по-вероятни и никакво бърборене няма да може да ги прикрие, особено по време на предстоящия изборен сезон в САЩ.
Връзките на Израел с държавите от Персийския залив ще се изпарят, тъй като техните богати на петрол кралства се стремят да прекъснат сделки с Иран с надеждата да се защитят от нов 7 октомври на тяхна земя. При това целта за заличаване на Израел от картата ще изглежда отново достижима за новото поколение поразени от бедност млади араби в разбитите страни като Сирия, Ирак, Либия и Египет. Подобна динамика вероятно ще се задържи в Европа, където Германия и други държави от ЕС ще бъдат стимулирани да прекъснат сделки с Путин за сметка на своите по-малки, по-слаби източни съседи. И в двата региона Америка ще престане да функционира като местен хегемон.
Но лошите новини едва ли спират дотук. Виждайки поражението на главните военни съюзници на САЩ в Европа и Близкия изток, китайските военни плановици може да намерят отлична възможност да блокират Тайван или дори да нахлуят в острова и след това да предизвикат САЩ да ги изгонят. След като вече загуби две големи прокси войни – и е малко вероятно да рискува пряка военна конфронтация с Китай в собствения си двор – изглежда правдоподобно да се предвиди, че САЩ ще откажат да воюват.
Взети заедно, тези почти едновременни поражения биха били провал от съвсем друг порядък в сравнение с неуспешното изтегляне на САЩ от Афганистан през 2021 г., или дори краха на фантастичното американско начинание за изграждане на държава в Ирак.
И все пак най-страшното в горния сценарий не е фактът, че всеки компонент на катастрофата изглежда достатъчно правдоподобен, а че и трите вероятни бедствия са продукт на подхода на американските елити, чиято глобалната визия напомня на Алиса в страната на чудесата. Във всеки случай пораженията на ключови американски пълномощници през следващите 12 месеца могат да се тълкуват като продукти на тактически провали, вкоренени в провалената военна доктрина на САЩ, която от своя страна се основава на грешни стратегически избори и предположения, загадъчно устойчиви на промяна.
Войната на Израел в Газа и войната на Украйна с Русия на Путин имат много общи неща.
И двата конфликта са кървави. И двете страни водят отбранителни войни срещу врагове, които атакуваха цивилни в изненадващи атаки през международно признати граници с надеждата да причинят политически и социален колапс на враговете си. И в двата случая нападателите – Хамас и Путин – открито обявиха геноцидното си намерение и след това извършиха мащабни зверства с надеждата да ужасят враговете си и да ги подчинят. Позволяването на такава стратегия да успее би имало ужасяващи последици за потенциални конфликти по целия свят – каквито има десетки. По-конкретно, неуспехът и в двата театъра би застрашил основните глобални артерии и търговските партньори на САЩ в ЕС и държавите от Персийския залив. С други думи, и Украйна, и Израел са конфликти, в които интересът на Америка да подкрепя своите съюзници е кристално ясен.
За негова чест, Джо Байдън, един от последните истински продукти на политиката от времето на Студената война, все още активен в американския политически живот, нямаше проблем да признае, че и двете войни си заслужават участието на САЩ.
И все пак начинът, по който Америка изискваше всяка война да се води – скъпо, предсказуемо, с фокус върху минимизиране на загубата на цивилни животи от страна на агресорите – беше рецепта за загуба на нейните съюзници. В замяна на приемането на американска помощ и Украйна, и Израел се оказаха в капана на типично американската доктрина за „управляван конфликт“, в който идеята за действително спечелване на войни чрез нанасяне на максимална болка и разрушение на врага се разглежда като остатък от варварство.
В резултат на това САЩ успяха да дадат на Украйна невероятната сума от 150 милиарда долара военна помощ през последните две години, като същевременно ѝ отказаха реалните оръжейни системи, от които ще има нужда, за да постигне някакво подобие на паритет на бойното поле с Русия. Честно казано, невъзможно е да се види как Украйна би могла да спечели войната, която продължава да води, което повдига въпроса защо САЩ насърчават украинците да продължат да се бият.
Същото настояване за водене на война в американски стил в замяна на военна помощ и дипломатическа подкрепа затрудни силно кампанията на Израел в Газа.
В Мосул САЩ и техните съюзници унищожиха 3000 бойци на ИД с цената на убийството на повече от 10 пъти по-голям брой цивилни, като превърнаха града в развалини. В Газа израелците се изправят срещу калена в битки армия от 30-40 000 войници на Хамас, укриващи се в подземна крепост, която се простира през 300 мили тунели под една от най-гъсто населените градски зони в света. Приемайки използването на тактика в американски стил, за да води война за собственото си оцеляване, Израел успя да си навлече двойните бедствия на глобалното злословие и военната безизходица. Защо, може да се запита някой, беше необходимо да се избере жалък резултат и в двете посоки?
Специалната операция на Путин в Украйна и атаката на Хамас срещу Израел имат още нещо общо: те са свързани със споразумението на Барак Обама с Иран – най-голямата стратегическа грешка на САЩ след нахлуването на Джордж У. Буш в Ирак.
Опитът на Буш след 11 септември да преобрази Ирак в демокрация беше най-голямата грешка на единствената суперсила в света, но сделката на Обама с Иран да коригира този катастрофален провал беше може би още по-лоша. Провалът на Буш в Ирак беше резултат от повърхностен и прекалено оптимистичен поглед върху региона. Но все пак доказа, че Съединените щати са способни да изпратят огромна армия и да потопят опонентите си в хаос, внушавайки им известна предпазливост в бъдеще. Фантазиите на Обама от паралелна вселена за уж реформисти, заселили се в Техеран, напротив, дадоха наглост на най-агресивните врагове на Америка и доведоха до разпространението на хаоса в целия свят.
Общото между неуспешния опит на Буш да преустрои Близкия изток със сила и неуспешния опит на Обама да преустрои Близкия изток чрез ухажване на враговете на Америка, е подобен набор от заблуди относно естеството и употребата на американската сила, които и в двата случая бяха широко разпространени и споделени в целия политически спектър във Вашингтон. Колкото и безумно да изглежда сега, вярата на Буш, че иракчаните ще прегърнат демокрацията, само ако се освободят от тираничното иго на Саддам Хюсеин, беше повече или по-малко символ на вяра в целия Вашингтон, като и либералите, и консерваторите посочваха опита на Източна Европа след Студената война.
Веднъж имах възможност директно да поставя под въпрос тази аналогия в интервю с един от най-близките съветници на Буш, Кондолиза Райс, по време на което посочих, че страни като Полша, Унгария и Чехословакия са били функциониращи демокрации преди нацистките и съветските армии да ги окупират.
В отговор тя ме попита дали смятам, че хората в мюсюлманските страни са по същество различни от европейците. Да се предполага, че историята и културата на Ирак и Газа може да накара хората в тези места да реагират по различен начин на опитите за създаване или налагане на демокрация в западен стил, намекна Райс, е форма на расизъм. Както може да се очаква, разговорът ни приключи дотук.
Въпреки това, след загубата на един трилион долара и може би 300 000 мъртви иракчани и завладяването на Газа от Хамас, се оказа, че Райс греши: подобно на чехите и поляците, иракчаните и жителите на Газа също са продукти на собствените си истории и култури, които очевидно се противопоставят на универсалните решения. Високомерието на Обама се оказа от много подобен академично-имперски тип, предизвикано от технократско-леви извинения за миналите грехове на Америка, а не от триумфални неоконсервативни бръщолевения.
На повърхността обаче политиките на Буш и Обама в Близкия изток изглеждаха почти противоположни.
Там, където Буш води огромна скъпа и разрушителна война, Обама обеща мир. Докато Буш си представяше прекрояването на Близкия изток според образа на Америка, Обама говори за избягване на милитаристичния авантюризъм, като същевременно позволява на народите от региона да осъзнаят собствените си съдби. Но това, което обединяваше тези два подхода, беше, че те произтичат от една и съща геополитическа доктрина, според която гражданите на далечни страни нямат друг избор, освен да играят ролята, отредена от следващата прищявка на Вашингтон, а икономическото и военно превъзходство на Америка е достатъчно, за да реализират всяка фантазия.
Политиката на Обама за сближаване с Иран привидно беше съсредоточена около споразумение за контрол на въоръженията, наречено Съвместен всеобхватен план за действие (JCPOA), разговорно известно като Иранската сделка.
Въпреки всички технически разговори за центрофуги и нива на обогатяване на уран обаче, споразумението беше по-малко за контрол на оръжията в какъвто и да е конвенционален смисъл. По-скоро това беше средство за премахване на ядрената програма на Иран от масата, така че Техеран да бъде склонен да стане американски клиент, като по този начин се смекчи регионалното напрежение и се помогне да се предотврати въвличането на САЩ в бъдещи близкоизточни войни.
Следователно JCPOA не направи много, за да спре напредъка на Иран в изпитания, производство и разполагане на ядрени оръжия.
Вместо това, тя постави ядрената програма на нацията под защитата на САЩ, в замяна на това иранците да се съгласят да се придържат към набор от клаузи, които биха позволиха на страната да изгради капацитета си за производство и тестване на бомба, след като Обама напусне поста си. В допълнение към предлагането на иранците на по-сигурен път към създаване на бомба, Обама също така обеща на върховния лидер Али Хаменей, че САЩ ще гарантират „акциите“ на Иран в региона – което означава, че ирански активи като режима на Асад вСирия и Хизбула в Ливан ще бъдат поставени под защитата на САЩ.
Зад този доста щедър пакет от геостратегически чипове стоеше грандиозен план, който Обама описа като „балансиране“, който под термина „регионална интеграция“ стана официална политика на Белия дом при Байдън.Според тази визия САЩ вече няма просто да застанат на страната на традиционни съюзници в Близкия изток като Израел, държавите от Персийския залив, Турция и Египет, всяка от които по различни начини е недоволствала или разочаровала президента на САЩ. Освен това САЩ ще престанат да разглеждат Иран като враг. Чрез стремежа си да „балансира“ някогашните си съюзници срещу някогашните си врагове, Америка по този начин би избегнала да бъде въвлечена в регионални войни, като същевременно продължи да изпълнява ролята си на регионален посредник на властта.
Идеята на Обама за регионален „баланс“ с посредничеството на САЩ наистина беше нов подход за поддържане на сигурността в региона. Това е така, защото стратегия, която се основава на наказване на вашите приятели, като същевременно укрепва враговете ви, би изглеждала на всеки нормален стратег като лудост. Неизбежният резултат от принуждаването на съюзниците и враговете постоянно да се състезават за имперската благосклонност е по-голям хаос, водещ до безкрайна регионална война. Което и се случи.
Разпадането на Близкия изток при Обама започна почти от момента, в който той започна своя „балансиращ” акт.
Първо дойде „арабската пролет“, когато Обама подкрепи „Мюсюлманските братя“ срещу съюзническите на САЩ правителства в Египет, Тунис и другаде. Когато произтичащите от това правителства на „Мюсюлманските братя“ не успяха да запазят властта си, Обама смени страната за втори път и се обърна към Иран. Като част от заигравките си, Обама спази обещанието си да признае „акциите“ на Иран в Сирия, като наруши собствената си „червена линия“ срещу използването на химически оръжия от подкрепяното от Иран правителство на Башар ал-Асад – на практика изоставяйки сирийските бунтовници на ужасяваща широкомащабно клане, чийто мащаб беше между 25 и 50 пъти по-голям от днешния брой на смъртните случаи в Газа.
Именно в Сирия стана очевиден пропускът в стратегията на Обама да назначи Иран като нов местен хегемон, подкрепян от САЩ.
А именно, че иранците всъщност не са били достатъчно силни, за да изпълнят ролята, която американците са им възложили. Въпреки че беше в състояние да унищожи слаби държави като Ливан и Ирак, като осигури обучение и оръжия на местни шиити-сектанти, Техеран беше твърде слаб, за да проектира решителна сила в региони със сунитско мнозинство. Когато Асад се оказа неспособен да смаже бунта в Сирия, дори със значителна помощ от Иран и пехотинци от Хизбула, Обама отвори вратата на Русия да се намеси в сирийската война под прикритието на наблюдение на унищожаването на химическите оръжия на Асад, за да подкрепи залога, който беше направил за това, което сега изглежда губещ залог.
Желанието на Путин да помогне на Обама да се измъкне от затрудненото положение си имаше цена. В допълнение към постигането на дългогодишната цел на Русия за пристанище в Средиземно море, Русия заграби Крим от Украйна – открито нарушение на международните граници, което Обама остави да се случи. Незадоволен от поглъщането на Крим, Путин завзе голяма част от региона на Донбас, подготвяйки почвата за бъдещата си инвазия. Отново отговорът на Обама беше чисто проформа. Всичко в името на това, че Иран поддържа своите сирийски „акции“, като предварително условие за подписване на JCPOA и за включване във водения от САЩ регионален ред за сигурност.
Десетилетие по-късно изглежда безопасно да се каже, че резултатите от голямата стратегия на Обама за „балансиране“ се оказаха предвидимо мрачни както за Близкия изток, така и за Европа.
Не е чудно, че Байдън се опита да промени курса, като подкрепи Израел и Украйна в техните отбранителни войни срещу регионалните хулигани, които Обама отприщи. И все пак половинчатите мерки на Байдън във всеки от случаите оковаха съюзниците на САЩ с неуспешни тактики за борба с бунтовниците от ерата на Буш, като в същото време оставиха крайъгълния камък на голямата стратегия на Обама – Сделката с Иран – недокоснат.
Облагодетелстваните от преобърнатата структура на стимулите, която Обама създаде, се оказаха най-лошите актьори в света: Владимир Путин и водена от Иран съюзна структура, която включва Катар, Хизбула, Сирия и Хамас. Идеята, че САЩ ще сложат край на войната в Украйна, като „балансират“ триумфалната Русия на Путин срещу ужасените и безсилни във военно отношение държави от ЕС, също е рецепта за повече хаос и разрушение. На теория нов американски президент би могъл да промени грешките на Обама с решение на изпълнителната власт, което горе-долу направи Доналд Тръмп, когато встъпи в длъжност през 2017 г. В крайна сметка Близкият изток, Източна Европа и Азия бяха значително по-мирни, по-стабилни и по-проспериращ по време на президентството на Тръмп, отколкото при Обама или Байдън.
И все пак продължаващата политическа криза, засягаща САЩ, която започна с президентството на Тръмп предполага, че на Вашингтон му липсва капацитет да вижда света ясно или да действа ефективно.
Странната вярност на Демократическата партия към провалените идеи на Обама за „голяма стратегия“ направи невъзможно САЩ да отговорят на подкрепяните от Иран опълченци, които спряха корабоплаването в Червено море и многократно раняваха и убиваха американски военни.
Междувременно, второто президентство на Тръмп ще потопи Америка в още по-голям вътрешен хаос, който вероятно ще направи невъзможно провеждането на разумна външна политика – или какъвто и да е друг вид политика. Но израелците и украинците нямат този лукс. За разлика от американските съветници и войници в Афганистан и Ирак, те нямат други домове, в които да се върнат. В този момент единственият изход от сегашната задънена улица на Америка е Израел или Украйна, а за предпочитане и двете, да се противопоставят на американските съвети и стратегически цели – и действително да спечелят войните, които водят.
MENES
преди 2 месеца
И тоя не си е взел хапчетата.Нацитата да спечелят????
Коментирай