Кога ще приключи войната в Иран? Американски официални лица твърдят, че отговорът е "скоро".
"Мисля, че войната ще приключи веднага след изборите през ноември", заяви през септември президентът на САЩ Доналд Тръмп. "Те вече не могат да издържат."
Иранските лидери са съгласни, че краят на войната наближава. Техеран е „поставил на колене най-силно въоръжената армия в историята на света“, обяви през август Ахмад Вахиди, главнокомандващ на Корпуса на ислямската революционна гвардия. Много външни анализатори смятат, че конфликтът ще се проточи по-дълго и ще приключи с преговори, а не с ясен победител. Но като цяло съществува усещането, че сраженията скоро ще бъдат разрешени по един или друг начин.
Всички войни рано или късно свършват, а след месеци на растящи цени на енергията светът особено силно желае тази да приключи. Все пак тревожната реалност е, че конфликтът далеч не е приключил. Двете основни воюващи страни не могат да постигнат желаните си цели, но и двете смятат, че постигат достатъчно, за да си струва да продължат борбата чрез комбинация от военни и икономически средства. Съединените щати не могат да свалят иранския режим, да го накарат да се откаже от ракетната си програма, да го принудят да се откаже от ядрената си програма или да го накарат да спре да подкрепя регионалните си партньори.
От решаващо значение е, че и двете държави разполагат с необходимите ресурси да воюват безкрайно — и двете вярват, че нямат друг избор, освен да ги използват. Те смятат, че ако тяхната страна отстъпи, другата ще продължи да натиска, докато не ги унижи или не постигне основните си цели. Те провеждат периодични преговори, но няма взаимно доверие. Всъщност те подозират, че врагът им просто ще използва примирието, за да се прегрупира и да се презареди, преди да атакува отново. Иранското правителство се опасява, че ако се откаже от влиянието си – било то над Ормуз, ракетния си арсенал или ядрената програма – по-късно ще бъде изложено на натиск. Вашингтон, от своя страна, се притеснява, че мащабното облекчаване на санкциите ще предостави на Техеран ресурсите и времето, от които се нуждае, за да възстанови капацитета си. Израел, междувременно, се опасява, че сдържаността днес ще доведе само до по-силен Иран утре. Мерките, необходими за излизане от войната, изглеждат опасни именно защото изискват всяка от страните временно да се направи по-уязвима.
Войната, следователно, ще продължи както досега. Няма да има всеобхватно решение. Няма да има трайно мирно споразумение. Но тъй като статуквото е поносимо за всяка от страните и тъй като никоя от тях не разполага с достатъчно сила, за да вземе надмощие, няма да има и драматична ескалация. Техеран и Вашингтон няма да бъдат победени. Но никой няма да спечели, пише Foreign Affairs.
За Съединените щати войната не трябваше да се развие по този начин.
Когато на 28 февруари се присъедини към Израел в ударите срещу Ислямската република, Вашингтон смяташе, че ще надделее бързо. В крайна сметка двете страни бяха заровили или унищожили по-голямата част от ядрените съоръжения на Иран и бяха взривили много от ракетните му бази през юни 2025 г. Израел беше убил десетки висши ирански учени и повече от две дузини военни лидери, а също така беше нанесъл съкрушителен удар на „Хизбула“ в Ливан. Сирийският президент Башар ал-Асад – дългогодишен съюзник на Иран – беше загубил властта, а мащабни протести току-що бяха разтърсили самото иранско правителство. Американските въоръжени сили и Израелските сили за отбрана се радваха на това, което изглеждаше като неоспорим достъп до иранското въздушно пространство. С други думи, режимът изглеждаше на ръба на пропастта.
В първите дни на конфликта Израел и САЩ убиха иранския върховен лидер Али Хаменей и много от най-висшите военни командири на страната. Но прогнозите, че Ислямската република ще се срине, се оказаха погрешни.
Режимът бързо замени загубените си длъжностни лица и се зае да нанесе ответен удар на враговете си, като взриви американски изтребители, ракетни пускови установки и радарни системи в бази, разпръснати из целия Персийски залив. Той пое контрола над Омузкия пролив и ограничи търговските потоци през водния път. А иранските сили атакуваха гражданската инфраструктура в целия регион на Залива, като накараха регионалните партньори на Вашингтон да платят за това, че са позволили американско-израелската атака.
Американските официални лица омаловажават тези неуспехи, обещавайки, че иранският режим е само на един удар или санкция разстояние от това да бъде принуден да направи отстъпки. Но е изключително малко вероятно Израел и Вашингтон да принудят Техеран да направи компромис по нещо значимо. Те многократно са се опитвали да унищожат с бомбардировки длъжностните лица и военните програми на режима, но Техеран бързо ги възстановява. Трудно е да се види как бъдещи въздушни удари могат да постигнат това, което миналите не са успели.
Съединените щати, разбира се, добавиха ново измерение към своята офанзива, налагайки все повече санкции в допълнение към блокадата на южното крайбрежие на Иран и периодичните бомбардировки. Тези мерки успяха да ограничат още повече достъпа на Иран до световните пазари, включително способността му да внася различни стоки и да изнася ключови суровини като петрол. Но и това е малко вероятно да убеди режима. Сухопътните маршрути и Каспийско море пречат на всякакви опити за херметично изолиране на Иран, дори ако капацитетът на тези коридори не може да компенсира затварянето на морските пътища и намаляващите въздушни връзки. Китай и Русия са предоставили разнообразни стоки и ценна военна информация. Икономическият ефект от американските санкции е реален, но правителството ще прехвърли щетите върху народа си, като намали субсидиите, вместо да ограничи разходите за военните и службите за сигурност, от които се нуждае, за да се защити от външни противници и вътрешни дисиденти. Населението трябва да се бори с разпадащата се валута и галопиращата инфлация, а за обикновените иранци да се опише настоящата ситуация като „устойчива“ би звучало почти неприлично. Но това, което може да е неустойчиво за иранското общество, може да бъде напълно устойчиво за държавата. Ислямската република не се нуждае да защитава Иран като цяло от икономическо влошаване. Тя трябва да защити само институциите и избирателните групи, необходими за собственото ѝ оцеляване.
Американските официални лица може би се надяват, че с обедняването на иранското население Техеран ще промени мнението си. Но иранските лидери вярват, че се сблъскват с екзистенциално предизвикателство, а при такива обстоятелства е малко вероятно лидерите да разглеждат каквото и да е ниво на икономически затруднения като ясен преломен момент. Освен това режимът е издържал по-тежка ситуация, без да мигне, и то за по-дълго време. От 1980 до 1988 г. страната води война с Ирак, която отне живота на стотици хиляди иранци и нанесе на държавата щети в размер на стотици милиарди долари. Но дори това не беше достатъчно, за да накара Техеран да се откаже. Всъщност, дори след като Иран изгони иракските сили от територията си, той нахлу в страната на своя противник и прекара шест години в опити да свали иракския президент Саддам Хюсеин, въпреки продължаващите страдания на населението. Необходими бяха иракските успехи на бойното поле, нарастващото участие на САЩ в Персийския залив и усещането, че регионалният баланс на силите се измества рязко срещу Техеран, за да се сложи край на конфликта.
Съединените щати, разбира се, не са изиграли всичките си карти. Те биха могли да изпратят сухопътни войски. Но такива операции вероятно биха довели до много повече жертви сред американците и биха повишили цените на енергията още повече. Поради тези причини те са политически неосъществими. Вашингтон би могъл да нанесе въздушни удари срещу основни инфраструктурни цели, причинявайки щети за поколения напред на иранската енергийна мрежа, транспортните и комуникационните системи, както и други съоръжения. Но Техеран би отвърнал със същите мерки срещу американските партньори в Персийския залив, което също би довело до скок в цените на енергията.
Иранският режим се похвали с издръжливостта си пред лицето на американските атаки. Но перспективите му за победа над Съединените щати изглеждат също толкова мрачни. Страната не може лесно да засили натиска, тъй като икономическите ѝ затруднения ограничават възможността за стратегическа безразсъдност. Иранското ръководство може би вярва, че може да преживее продължителни лишения, но още една голяма конфронтация със Съединените щати би рискувала да нанесе по-дълбоки щети на фона на и без това напрегнатия социален договор. Не по-малко важно е, че иранските власти нямат основание да вярват, че драматична ескалация би принудила Вашингтон да отстъпи; тя би могла също толкова лесно да предизвика далеч по-разрушителна реакция от страна на импулсивен американски президент. Засега Техеран вероятно ще предпочете да наложи премерени разходи на САЩ, да запази влиянието си и да тества американската решителност, без да преминава прага, който би предизвикал интензивни атаки.
На пръв поглед фактът, че нито Техеран, нито Вашингтон могат да спечелят категорична победа,
може да изглежда като добър знак за мира. Когато държавите осъзнаят, че победата е недостижима, понякога стигат до споразумение. Но както Иран, така и САЩ имат второстепенни цели и вярват, че продължаването на борбата ще им помогне да ги постигнат. Вашингтон, например, смята, че периодичните атаки ще гарантират, че Техеран никога няма да може напълно да възстанови въоръжените си сили или да разработи ядрени оръжия. Той иска да нанася удари по Иран всеки път, когато режимът пресече определен праг, като например възстановяването на особено тревожна оръжейна система или възобновяването на ядреното обогатяване. По този начин Съединените щати вярват, че могат да поддържат Иран в слабо състояние, без да поемат политическите и военните рискове, свързани с опитите да го преобразуват.
От своя страна Иран вярва, че продължителните сражения ще му помогнат да възстанови загубената си способност за възпиране. Той мобилизира регионалните си партньори, като иракските милиции и хусите в Йемен, за да поддържа натиск върху противниците си от множество фронтове. Режимът също така е станал по-склонен да нанася първи удари. През юли, например, той предприе ракетна атака срещу база в Йордания, в която се намират американски военни, въпреки че непосредствено преди това не е имало американски удар. И, разбира се, той се стреми да доминира в Ормузкия пролив. Иранските власти преди това разглеждаха затварянето на водния път като крайна мярка, към която да се прибегне само при изключителни обстоятелства. Затова те изчакаха, докато избухне пълномащабна война. Но в рамките на един ден Техеран доказа, че може да контролира пролива, като атакува кораби с дронове и ракети, което му даде нов източник на влияние.
Иран също така изглежда смята, че продължаващите сражения ще му помогнат да възвърне и може би да разшири влиянието си, което беше отслабнало преди войната, когато многократно не успяваше да възпре съперниците си, а регионалните му партньори губеха влияние. Това обяснява защо, когато Израел и САЩ нанесоха удари по Иран през февруари, той отговори, като незабавно разшири бойното поле до целия Близък изток – включително страните от Персийския залив, които през последните години бяха възстановявали отношенията си с Техеран. Общо Иран е атакувал над дузина държави в Близкия изток. Той иска да убеди тези държави да се отвърнат от Вашингтон, като докаже, че партньорството със САЩ ги прави уязвими.
Оценките на Вашингтон и Техеран може да са правилни, а може и да са погрешни. Но дори и двете страни да нямат какво да спечелят от продължаващите сражения – и дори и двете да осъзнават това – те ще се затруднят да постигнат решение. Тъй като иранските власти вярват, че американските им колеги са решени да унищожат Ислямската република, те не смятат, че могат да спрат да се сражават, дори и да искат. Вашингтон не изпитва подобни страхове, но все пак вярва, че не може да си позволи да отстъпи.
В очите на американските официални лица, ако САЩ предложат на Иран това, което той най-много иска – мащабно облекчаване на санкциите и признаване на влиянието на режима върху Ормузкия пролив – това ще означава да дадат сила на своя противник и да възнаградят военния натиск.
На теория Иран и САЩ биха могли да разрешат тези проблеми чрез дипломация. Но на практика никоя от двете страни не се доверява достатъчно на другата, за да направи трайни компромиси. Помислете, например, какво се случи с меморандума за разбирателство, който двете страни подписаха през юни с надеждата да спрат войната. Сделката трябваше да отговори на приоритетите и на двете страни чрез отваряне на пролива Хормуз и започване на преговори за ядрената програма на Техеран в замяна на широкообхватно облекчаване на санкциите и прекратяване на атаките срещу Иран и неговите партньори. Но бързо стана ясно, че американските и иранските власти не се съгласиха по подробностите. Вашингтон твърдеше, че споразумението означава, че корабите отново могат да преминават през пролива по какъвто начин пожелаят, докато Техеран твърдеше, че все още може да диктува начина на транзита и да налага такси. Поради това той откри огън по кораби, пътуващи по водния път покрай бреговата линия на Оман, а не покрай собствената си, което разгневи американските официални лица. Междувременно Иран обвини Вашингтон в нарушаване на споразумението, тъй като не освободи незабавно замразените активи на страната и не попречи на Израел да нанесе удари срещу „Хизбула“. И двете страни стигнаха до заключението, че другата действа недобросъвестно, и конфликтът се възобнови.
Този провал не означава, че Техеран и Вашингтон няма да преговарят. Вероятно ще поддържат диалог и може периодично да прекъсват конфликта, за да се прегрупират. Но дипломацията и войната могат да протичат едновременно. През 50-те години на миналия век, например, Северна Корея и Съединените щати водиха дипломатически преговори в продължение на години, преди да постигнат трайно примирие. Докато Техеран и Вашингтон остават способни и решени да си нанасят вреда, войната няма да приключи, независимо колко много говорят.
Войната срещу Иран може би е стигнала до застой. Но конфликтът променя както Ислямската република, така и околния регион. Традиционно Иран е бил сложна автокрация с политически ред, в който се смесват духовна власт, избрани институции, мощни служби за сигурност и военни структури, конкуриращи се мрежи за покровителство и динамично общество. Но смъртта на Хаменеи елиминира най-важната фигура в режима, нарушавайки съществуващото равновесие, а войната систематично дава предимство на онези части от държавата, които отговарят за оцеляването, пред всичко останало. Постоянният конфликт само ще засили още повече превъзходството на иранците в униформа над иранците в костюми — и може би дори над иранците в духовни одежди. И без това вече изсъхналите институции за гражданско участие в Ислямската република ще продължат да избледняват, а властта на военните и силите за сигурност ще бъде прикрита от все по-тънка теократична завеса.
Междувременно арабските държави от Персийския залив преработват своите доктрини за сигурност. Част от тяхното мислене ще зарадва Иран: след десетилетия на опити да задържат Вашингтон в региона от страх, че оттеглянето на САЩ ще ги остави уязвими, държавите от Персийския залив стигнаха до заключението, че близките връзки със Съединените щати ги превръщат в мишени. Но е малко вероятно държавите от Персийския залив да изгонят Вашингтон.
Войните по дефиниция са хаотични и е възможно бъдеща атака или събитие да наруши сегашното равновесие. Тъй като и двете страни все повече свикват със статуквото, те може да станат прекалено самоуверени в отбранителните си способности и да решат да ескалират конфликта. Вашингтон, например, може да бъде изкушен да принуди режима да се поддаде с по-страховита военна атака, което да доведе Иран до причиняване на по-големи пазарни сътресения и щети в Персийския залив. Ако иранска ракета убие голям брой американци или иранска атака блокира критична инфраструктура в Персийския залив, Съединените щати може да решат най-накрая да използват сухопътни сили или да унищожат електроенергийната мрежа на Иран, което ще постави режима в опасност. Техеран също може да греши, ако мисли, че може да продължи да причинява огромни страдания на своя народ. Каскадното недостигане на стоки може да предизвика нови масови безредици и дезертиране на елита, което ще затрудни режима да продължи да се бори със Съединените щати, докато все още запазва властта си. Едно на пръв поглед управляемо влошаване на ситуацията може да се превърне в нещо много по-опасно: намаляваща способност да се управлява, а не просто намаляваща способност да се воюва.
Но засега войната изглежда устойчива. Вашингтон не е постигнал нито една от обявените си цели и е изразходвал скъпи боеприпаси. Все пак Съединените щати все още могат да си позволят да воюват и смятат, че цената на отстъпката надвишава цената на продължаването. Иранското общество е изправено пред години на обедняване и несигурност. Въпреки това самата Ислямска република е стабилна и не смята, че може да си позволи да направи значими отстъпки.
Такъв е парадоксът на този конфликт. И двете страни излязоха от него по-слаби. Нито една от тях не може да спечели. Но въпреки това те продължават да се борят, защото намират алтернативите за напълно неприемливи.
dnes.bg
