КАК СЕ УБИВА ИВАН ВЛАДИМИРОВ

 

Иван Владимиров, моят голям и прекрасен приятел, беше особено момче. Всеки талантлив човек е особен.

Някой напоследък, съвсем забравяйки за това, че понятието „човек“ означава нещо като „да се опитваш да не си отвратителен“ каза публично: и все пак той беше човек с високо самомнение и това правеше впечатление и дразнеше. 

О да.

Всеки с ниско самомнение – което, не забравяйте, е продукт на едно неудовлетворено, именно прекалено високо самомнение – но лишено, предадено – всеки, който умира от злоба към хората с добро самочувствие е всъщност човек, искал да е нещо прекалено много, но се е оказал прекалено нищо. Та. Той беше прав. 

Иван имаше високо самомнение и то дразнеше. В България царят все още поговорки като преклонена главица сабя не я сече. И: да би мирно седяло – не би чудо видяло. Философията на робството. 

Всеки, който навири глава над наведеноглавото стадо, преживящо под някой руски ботуш или султански чехъл – е лош човек и заслужава порицание, а след това – и наказание. Да мислиш добро за себе си и да го казваш – особено, когато е напълно оправдано – е направо престъпление. 

Но ето – друг феномен: Нормално е да си малоумен чалгаджия или прост като тупан спортист – и да говориш врели некипели за величието си, естествено – по оня смешен, глуповато скромен начин, на който са те научили до трети клас н началното училище, до който си учил всъщност и си научил азбуката до буквичката р….

…Да, имаме нов албум – казва някоя розовопръста Аврора от мътен произход със силикон колкото Емпайър стейт билдинг и ум колкото на скворец – и той ще е нашият нов летен хит, с който ще покорим публиката…защото сме страхотен екип и т.н. 

Малоумните…ех те да са здрави. Те имат правата в България. Да се фукат по медиите, да показват самочувствието си – все пак тях ги възприемат като екзотични зоологически екземпляри – шарени примати, нещо като редките маймуни колобус, за които така сладко разказва Джералд Даръл. Примати, които даже могат и да говорят! Да съставят изречения! Та защо и да не покажат малко повишено самочувствие? Заслужили са го! Та те могат да съставят изречение от три думи – а това е чудо – дори в музея на Барнъм не е бил виждан такъв експонат – имало е жена с брада, русалка от Фиджи…и ах, велико – чалга звезда, която може да говори и говори, използвайки над трийсет членоразделни думи!

Но Ванката Владимиров знаеше десетки хиляди думи и беше доктор по психология на развитието, взел дипломата си в Лас Вегас. 

А такива хора в България трябва да си траят! 

Защото кажат ли – Аз съм! – ще получат такава порядъчна порция фекалии от неудовлетворените, че ще има да си торят нивите около сто години. 

И така. Той имаше самочувствие и освен това – странен, необичаен за България, дори в началото дори и за мене – дразнещо позитивен изказ.

Ние не можем да говорим без скрит смисъл, без готовност за подигравка, без една непрекъсната, мнителна, робска, отбранителна готовност; без скрит сарказъм и без двусмислие. Да да, ама не. Както се казва на български. Или както се казва в нашия шопски край: Ние в нашия край сме много крайни хора – много сме добри…ама сме много лоши, да знаеш!

А Ванката Владимиров говореше открито, честно, някак чак, както се казва в Северна България – алтаво – с неговите очилати, леко кривогледи, наивни и весели очи: право куме в очи. 

Казваше на някого, че го обича, а на друг, че не го обича. Когато искаше – което направо ме срази – да потърси помощ от писатели, защото той току що беше дошъл в България от Америка и не познаваше въобще средата – та когато търсеше помощ да намери връзки в средите на издатели и т.н. и искаше да накара някого да му обърне внимание…той по един невъобразимо откровен, направо смешен за нашите притворни византийски земи начин, казваше: за да ми обърне внимание аз прецених да го стимулирам…финансово или чрез някакъв подарък. 

И казваше това с ясното съзнание, че българин ще ти обърне внимание само ако е стимулиран. Но и въпреки стимулациите повечето българи не му обръщаха внимание – защото българинът, няма какво да се лъжем – иска да получава подкупи, алчен и мръсен по душа е, но иска хем да бъде стимулиран, но в същото време хем го боли хем го сърби!

Ще вземе да го удари на чест – аз пари не зимам. Дай, дай, от мене да мине, ама да знаеш, че аз съм честен човек и пари аз- никога. Колко са тука? Е, айде сега, дай още сто! 

Така, спомням си – както преди години трябваше да дам голям подкуп на някакви мръсни ченгета. А то беше, защото се бяхме скарали с жена ми, аз бях тръгнал пеш из дивите хълмове над къщата ни, а тя беше тръгнала да ме гони с колата – но беше пила вино и нямаше документи, та тя беше даже и боса. И когато те недвусмислено си поискаха – ние казахме – ще ви дадем колкото имаме. Но те казаха: ние пари не пипаме. И се кумиха и суетиха, правиха се на безпристрастни Темиди, чудеха се как още да издевателстват над нас - докато накрая не отвориха прозореца на колата и не казаха – пусни парите вътре, ама е така, да не се види че ги пускаш. Родната полиция ни пази, нали малоумни ми Веско?

И така. Ванката беше честен, горд, успял, много образован човек. Наивен за нашите среди – тоест – наивен, защото си мислеше, че след като си умен, образован, честен и горд, а и добронамерен като дете – ще успееш. 

България му намери цаката. Злобната, дребна, нища и проста България се оправя с такива.

Както беше казал един от убийците от времето на Белия терор през 1925-та, един от тия, които са удушили Гео Милев и другите поети с бодлива тел: Те беха интелигентни хора и не викаха много.

Ванката – сигурен съм – не е издал и звук. България убива достойните. Защо ли? Защото многото още живи достойни хора в нея стоят пред екраните на телевизорите си или на телефончетата си и се ядосват и псуват. А не са взели още сопите и косите. Защото все пак, скъпи Дьолакроа, Народът води Свободата на барикадите. А не обратното.

калин т. за филтър