Благодарността е странна работа. Много често предизвиква ненавист у този, който уж трябва да е благодарен. Проблемът е, че когато се дава, трябва да се дава при нужда и с мярка. В противен случай този, на когото се помага, започва да си мисли, че си му длъжен, това му се полага и е негово право. И започва да изисква това, което се дава. И някак си осмислянето на това, че никой не ти е длъжен и трябва да си благодарен за полученото, се пропуска. И понеже хорската алчност и суета са големи, често този, който уж трябва да благодари, се нахвърля злобно върху този, който му е давал. Особено пък, ако даващият спре кранчето на блага.
Човешката природа е бързо да свиква с удобствата. Много рядко хората се замислят доколко са заслужили това, което им се дава. Те помнят предимно собствените си постъпки и много рядко това, което някой друг е направил за тях. Дори се озлобяват, когато им се припомни.
С годините аз се научих да давам с мярка. Когато има наистина нужда, когато ме помолят и когато мога да си го позволя. И то в разумни граници - не става дума само за пари, за имоти или за друг вид помощ. Много съм давала и съм получавала удари в гърба точно от тези, на които съм помогнала. И се замислям, че има и хора, които са неуспешни, не защото нямат късмет, а защото са необразовани, прости и зли. И точно такива хора нямат спирачки в амбицията да вземат.
Интелигентният човек сам знае, че трябва да е благодарен. И спазва мярката в отношенията. Простият човек, дори да му кажеш, че трябва да е благодарен, само се озлобява. И иска още и още, защото това е същността му.
И си спомням една приказка за алчността, кога се насища. Имало един цар, много алчен, постоянно искал злато, скъпоценостти, имане. И повикали един мъдрец. Той хвърлил една шепа пръст в очите му и царят спрял да иска. Та, в тоя ред на мисли, никой не е занесъл ремарке с имоти и пари на оня свят. Само душата си. А знаете ли колко тежи черната душа!!?!
Елена Гунчева-Гривова
