ПОГНУСА (не по Сартър)

Преди много, много години имаше една категория хора - наричаха ги доносчици. Те залепяха очи в ключалките, залепяха уши в ключалките. Подслушваха разговори, ставаха близки на някого - толкова близки, че тези някои споделиха интимните си тайни с тях. Всичко това мислех, че е отминало отдавна. След 89-та година ние ги разпънахме на кръст. Другите дори ги забравихме. Мислех, че това е отдавна отминало Оказа се, че сега се възобновява, изпълзяха нови, рафинирани, с телефони надвесени зад гърбовете ни. Със същата сила. Разликата между тогавашните доносници и сегашните е само в това, че тогавашните бяха вербувани бяха, изнудвани, принуждавани.

Голяма част от тях, разбира се, бяха привлечени, заплащаше им се. Сегашните доносници иззад рамото на своите колеги в парламента снимат телефоните им, личната им кореспонденция. И след това разпространяват тези снимки. Сегашните доносници са страшни - те го правят доброволна и го правят само заради кариерата. Разбирам предишните доносници, някои от които го правиха от страх. Голяма част от тях, като Жоро Коритаров примерно. Сегашните не са такива. Сегашните са страшни. Сегашните го правят заради кариера, за да постоят още малко на банките в парламента, защото тези банки в парламента водят и към банковите сметки - в буквалния смисъл на думата. Гнус ме е от тези хора. Когато отвориха след 1989 година досиетата разбрах, че имам две досиета, пълни с подобни доноси. Едното досие 230 и няколко страници, другото 370 и няколко. В крайна сметка не е от значение това колко страници е досието. От значение е това какво е имало в това досие, старателно попълвано от тези хора. Аз не погледнах досиетата си, защото мисля, че не можеше да се обърне внимание на хора, които са принуждавани да доносничат, да ги смеся с хора, които доброволно са предоставили доносите си. Но във всички случаи тягостното чувство, че са те предавали най-близките хора, с които дори спиш е ужасяващо. Сега, като че ли това нещо се повтаря.

След 89-та година ние се ровихме, търсихме. Спомням си, когато в Смолян ме прибраха за пореден път в държавна сигурност, защото местните интелектуалци писали, че ще коля Тодор Живков. Нямах намерение да го коля. Но тогава се оказа, че най-големият дисидент в Смолян е шефът на държавна сигурност, който излезе с мен отвън и каза: "Христо, хайде недей да колиш другаря Живков сега. Следващия път аз ще ти помогна." Сега кой ще помогне да се отървем от тези доносници, кой освен ние. Иначе нещата опират до морал. И усещането, че последните 35 години напразно сме ги живели.

Христо Стоянов