Пет минути. Само пет минути между два мига, които разказват за цял живот.

Циганин с рунтаво старо дебело куче събира в торбичка изхвърлени остатъци от храна край двете боклукчийски кофи пред блока, а четириногото завира муцуна в кутии, където е изсипана храна за кварталните котки и леко помахва виснала уморена опашка.

- Недей така! - кара му се циганинът - Това не е за теб. Виж как те гледа оная котка. Аз ти взех, майка, ето, виж, хубава храна ти събрах! 

Приближавам към тях по улицата, кучето изоставя храната на котките и завира муцуна в листака.

- Недей, майка, виж колко хубава храна ти взех! Ела тука! - и той протяга към него парчета хляб и някакви остатъци.

Рязко се обръщам назад, стигам до колата си, отварям багажника и вадя еднокилограмова консерва с кучешка храна - винаги нося за кучетата на Ихтиман. Отивам при човека, гушнал торбичката с хранителни отпадъци и му я подавам. 

- Имам куче, затова черпя и Вашето. 

Човекът държи кутията и се взира в нея, а после се обръща към кучето:

- Ела, бе майка, ела да благодариш! Виж каката какво ти даде! 

Мъжът така и не ме поглежда, а ако беше, щях да се разплача. "Живи и здрави!" - казвам и бързо продължавам към супера. 

Крача по тротоара, а пред мен са млада жена с бебе в кенгуро на гърдите, мъж, който държи 5-6 годишно детенце за ръчичка и слушам жената: 

- Ти си левак, ти си...левак си, просто нямам думи! Ти си ега ти и левака! 

Мъжът опитва да каже нещо, а тя рязко извисява глас:

- Твойте леващини не ми се слушат! Млъкни, чу ли! Левак нещастен! 

- Какво е левак, тати? - чува се крехкото гласче на момченцето. 

Разко ускорявам крачка, изпреварвам ги на пета и почти се втурвам в магазина. 

Пет минути. Само пет минути между два мига, които разказват за цял живот.

Лияна Панденлиева