В търсене на Онгъла

Мястото, където първоначално се заселили аспаруховите българи се нарича Онгъл – така го наричали прабългарите на техния си език. Учените и до днес не могат да се споразумеят къде точно е това място, но е сигурно, че е край делтата на река Дунав. Въпросът е от коя страна – от северната или от южната, както и колко голям е бил въпросният Онгъл. Дали това е цял един край, днешната южна Бесарабия например, със старо название Буджак, дали това е бил голям укрепен лагер, подобен на Плиска, която, заедно със земните валове около нея обхваща площ от 23 квадратни километра, или не е просто един античен кастел, т.е. крепост, от римско време?

В края на август месец 2022 година, дойде време най-сетне да проверя лично, къде може да е бил Онгълът. Отдавна исках да видя и Северна Добруджа – тези изконни български земи, за който не се говори много.

Реших да вляза в Северна Добруджа от Силистра и да тръгна първоначално покрай река Дунав, т.е. отказах се от варианта да вляза покрай морето, през Дуранкулак. И така от Варна през Добруджа потеглих към Силистра – едно много приятно пътуване.

Имах много хубави спомени от Силистра от лятото на трети курс студенти, когато бяхме на разкопки в града. Двадесет дена копахме около голямата църква, базилика, край Дунав.

В Силистра се разходих из града – спомнях си много, от центъра, от улиците, от крайбрежието. Имаше и промени за последните години, но не онези промени, които всички очаквахме да се случат в България. Край Дунав стигнах и базиликата, след дълги години на разкопки, вече консервирана.

Близо до базиликата се извисява величествен вековен дъб. Именно на това място се предполага, че е бил един от важните дворци на Първо българско царство – дворецът на княз (хан) Омуртаг. Този дворец е отбелязан в надписа върху колона, която днес се намира в църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Текстът е на гръцки език и в него се говори за „Преславен дом на Дунава”.

Че тук е имало нещо царско говори именно величественият дъб, който расте днес на това място. Дали точно тук е бил дворецът на Омуртаг, след всички, всички, проучвания е още трудно да се каже. Възможно е това да е поредният кастел, крепост, от римско време. По българските земи има толкова много история и толкова много царе, дори и до времето 7-8 век, когато тук идват прабългарите. В Силистра, древният Дорусторум е роден Флавий Аеций – един от последните големи римски пълководци. Близо до Силистра, в Залдапа, или пък в днешен Разград е роден Виталиан, византийски военачалник, за когото българската история тепърва има да научава.

В ранният следобед преминах границата и се насочих към градчето Остров, което по карта изглеждаше на около десетина километра от границата, а всъщност беше и по-близо. Тук се запознах с една група младежи, от Букурещ, които имаха фирмено парти – куриерска фирма, която покрива територията на цяла Румъния. Единият от мениджърите знаеше доста за старата история и успяхме да си поговорим на тази тема. Ние балканските държави, не само България, но и Румъния, Сърбия, Гърция, в момента така да се каже профитираме, т.е. печелим, от разкритията свързани с нашата най-древна история – новокаменна епоха, каменно-медна епоха и т.н. Все повече изследователи забелязват, че тук от Балканите е тръгнала съвременната европейска цивилизация. Тук за пръв път започва обработката на металите, тук са изпечени първите съдове от глина, тук са първите сериозни достижения в земеделието, тук говорим и за появата на първите писмени знаци и т.н.

Нивото на река Дунав беше доста ниско тази година. Край самият бряг миришеше на мащерка и на други билки. Крайбрежната гледка беше съвсем балканска – не много подредено, не особено богато, но наситено с цветове и аромати.

Рано на следващата сутрин тръгнах да търся островът и крепостта Пъкуюл луй Соаре, която се намираше наблизо, малко по-надолу по реката. Преди това в ранната утрин се отбих до голямото езеро Буджак, на което идват да ловят риба и хората от Силистра. Тук се опитах да прекося по една дига, която беше отбелязана на картата, но това се оказа невъзможно.

По-късно на Дунава не намерих веднага и точното място към крепостта, въпреки че археоложката Евгения Балинтова-Коматарова, която има много проучвания в Северна Добруджа, ми беше обяснила подробно как да намеря пътя до брега, откъдето мога да прекося реката и да я разгледам.

По тази отбивка от централният път, наляво след едно малко мостче, в момента се работеше, полагаха чакъл и го трамбоваха. Нататък обаче пътят ставаше доста лош. Предположих, че именно заради обекта Пукуюл луй Соаре оправят пътя и само след година мястото ще е достъпно и добре обозначено. Така или иначе на брега, точно срещу крепостта, която вече се виждаше, имаше един човек охрана, който каза че не мога да остана там с колата. Тази крепост в момента е известна основно на археолозите и на хора чели книги като „Формиране на старобългарската култура” на проф. Станчо Ваклинов. Вероятно обаче крепостта си е византийска, т.е. римска, и е била някакъв митнически пункт, в една от най-тесните части на реката, на това място.

Продължих нататък, в този най-южен край на Северна Добруджа, който се оказа доста богат на интересни места и находки. Съвсем наблизо имаше малък манастир – Дервентски манастир, който ми беше по път. В двора на манастира имаше няколко каменни кръста, на които се четяха български имена и пишеше на кирилица. Бързам да отбележа, че в Северна Добруджа, с голямо българско население през Възраждането и до към Първата световна война, днес това е един спомен. Само в двора на някоя църква или манастир, може да видиш надпис на кирилица или някакъв спомен от българското присъствие. За съжаление това е реалността и трябва да я приемем, както и в Европейска Турция, Северна Гърция, Поморавието, а в крайна сметка и Северна Македония. Когато и ако Господ отново реши ще населим всичките тези земи.

Изобщо, тук наоколо имаше още няколко манастира, включително и мястото където апостол Андрей е спрял по пътя си на север, към земите на скитите. Това беше и следващата ми спирка – скален манастир Св. Андрей.

Малко встрани от централният път, в началото на малък планински склон, беше вдълбана пещерата, която веднага можах да кажа, че е от предхристиянско време. Отсреща имаше и голяма нова църква. Северна Добруджа и тук и нататък изцяло приличаше на българска земя. Това което ме изненада беше хълмистия релеф, а на места се издигаха дори и малки планини. Просто си представях Северна Добруджа по-равна или изцяло равна, а релефът всъщност беше много приятен и гледките на хълмове с лозя, на равнини с жита и големи масиви от царевица, на равната и широка река, и крайбрежните високи тополи и други гори край нея - беше красива и изцяло българска, пак да повторя.

Нататък по пътя обаче ме очакваше още една не по-малко интересна среща – с император Траян Римски.

Преди градчето Адамклиси се виждат запазените основи от една голяма крепост. Самите те не представляват нещо толкова интересно, а и в самата крепост няма какво да се види. В центъра на Адамклиси обаче, се намира един голям археологически музей. Отвън, въпреки изображенията на римски и дакийски войни върху фасадата, също човек не може да предположи какво го очаква вътре. А вътре има една внушителна стена, с оригиналните релефи, направени по времето на император Траян, в началото на втори век и донесени тук, от оригиналния паметник. Самият Тропеум Траяни – триумфът на император Траян се намира в другия край на градчето, паметник възстановен през 70-те години на 20 век, по времето Николай Чаушеско, румънският министър-председател и главен секретар на ЦК на Румънската комунистическа партия, управлявал повече от тридесет години.

По времето на император Траян (98-117) римските войски преминават Дунава на два пъти и водят тежки сражения с отвъддунавските траки, наречени даки. Освен даки тук те срещат и съпротива на германски племена, на ирански сарматски племена и други. Тези обедини сили на „варварите” се срещат с „цивилизаторите” римляни. Само че римската войска, без дори в случая да правя конкретно проучване, мога да предположа, че се е състояла предимно от траки – едни от най-добрите войни в империята. Поредната братоубийствена война, каквито имаме в изобилие в световната история и днес също. В по-широк смисъл – то коя ли война не е братоубийствена? Кой е бил прав в тази война – Траян или „варварите” и кой е трябвало да победи? Отново невъзможен за отговор въпрос. Факт е обаче че преданията за цар Траян, с козите уши, са особено многобройни именно в днешните български земи и в земите около нас. Политическата история на Рим по онова време, войните на императора с даките и самото му присъствие тук на Балканите са оставили незаличим спомен в местното население. А това население оттогава до ден днешен си е едно и също – наричано в старо време тракийско, а след 4-ти – 5-ти век от новата ера българско.

Тропеум Траяни е доста странен монумент. Всъщност кръглата му форма е приятна, само огромната фигура на върха, която даже не е фигура, а представлява римски доспехи, стои малко странно. Но това е един своеобразен триумф на мемориала, непосредствено преди християнската епоха.

По-нататък по пътя беше скалният манастир при Мурфатлар, с надписи на кирилица от времето 10 век. Но аз вече нямах време, а и сили да го разглеждам, след толкова приключения. Тука някак си интересната южна част на Северна Добруджа свърши. Тук пресякох и каналът, който свързва Дунава при Черна вода с Черно море под Констанца.

Като студенти археолози изучавахме и често споменавахме по различните предмети т.нар. черноморски гръцки колонии. Това са градовете по нашето Черноморие, основани от елински граждани-колонисти още през 6-5 век преди новата ера. В повечето случаи на тези места е имало по-стари тракийски поселища, но след идването на гърците те се превръщат в малки градски центрове, свързани с риболов, производство и най-вече търговия. Такива по нашето Черноморие са Аполония (Созопол), Месембрия (Несебър), Агатополис (Ахтопол), Одесос (Варна), Дионисопол (Балчик) и още няколко. На територията на днешна Румъния са Томи, Калатис, Истрия, а има и още по-нагоре има и други, на територията на днешна Украйна.

Градчето Томи или днешна Констанца (Кюстенджа) е известно със заточението тук на римският поет Овидий, в началото на първи век от новата ера. Калатис е днешна Мангалия, а Истрия е на север от Томи, на брега на едно голямо крайбрежно езеро.

Северна Добруджа, винаги е била една буферна зона, а също и място за наказания и заточения. Ако започнем отзад напред, по времето на комунизма и Николае Чаушеску, тук по островите в дунавската делта са заточвани „враговете на режима”, както например и на нашия остров Белене. Това е една традиция още от римско време, когато споменахме, че в Томи е заточен поетът Овидий. Той се оплаква в неговите писма и поеми от суровия добруджански климат и суровите нрави на местните племена и тъгува за любимия Рим. Племената тук наистина са много въпреки, че преобладаващи в Античността са гетите – тракийско племе, а по-късно това са българите. Но и един от синовете на Атила – Ирник, бяга точно тук с част от хуните в пети век от новата ера, след разгрома на хуните в Централна Европа. Малко по-късно тук се заселват и авари – едно друго източно племе, стигнало до земите на Централна Европа. Тук от старо време има и скити – предци на украинци и руснаци и сармати – иранско племе, а също и гърци и още други. Тук идват първоначално и „прабългарите” в седми век. В единадесети век тук са заселени дори нормани, отново по заповед на византийския император. След това през 11 век идват узи, печанеги и кумани – тюркски племена, а през 13 век огузи. Днешни гагаузи – турскоговорящи християни, са потомци на някой от тези племена. Изобщо голяма мешавица, с преобладаващ в Античността тракийски, а по-късно български елемент.

Наближих градчето Бабабад и тук пейзажът отново взе да става по-хълмист и интересен. Бабабдаг го знаех отново от археологията – с известна ранна праисторическа култура, разкрита на това място и по-точно до селото Хаманджия. Така наречената култура Хаманджия е много ранна – от края на новокаменната епоха или иначе казано започва от средата на шесто хилядолетие преди новата ера. Учудващо е колко развити са били хората в онези времена, които ние наричаме днес праистория. Това го доказват изящно изработените керамични съдове, фигурки на хора от добре пречистена глина, останките от големи селища, с подредени в улици къщи и така нататък.

Нямах време да спирам и тук, а се насочих направо към крепостта Йенисала или Ново село. Това е една от най-добре запазените крепости в региона, понеже е от по-късно време или поне е била използвана до по-късни времена. Но и тук очакванията да срещнете българско присъствие или поне спомен са повече в нашите представи. Крепостта пази спомена за присъствието на град Дракула през 15 век, но едва ли за някой български воевода. Иначе от мястото, което не е толкова на високо, но се разкрива прекрасна гледка във всички посоки – едно огромно езеро на изток и по-малки езера и канали на запад и равни добруджански простори. Тук в малкото музейче към крепостта снимах и една карта, с крепостите по Дунавския лимес, които смятах да разгледам в следващите дни.

Градът Тулча е една приятна изненада, там където река Дунав се разклонява на три големи канала и се насочва към Черно море. Тулча е смесица между тих крайречен град, с по-стари павирани улици и къщи, и същевременно и по-оживен център, а в западната част на града имаше и индустриална зона с големи тръби, комини и стари фабрики. Отдалече видях и пристанищната зона, с параходи, влекачи, шлепове, кранове за разтоварване и кейове, също доста голяма.

Продължих нататък към селцето Сомова (Сомово), на двадесетина километра на запад от Тулча, а имаше и езеро със същото име.

В една много тясна уличка, в страни от главния път, който минаваше от селото, пристигнах до една доста луксозна къща, оградена с голям дувар. Нощувката беше доста скъпа, но нямах време за повече обикаляне – мръкваше вече. Като цяло нощувките около Дунавската делта се оказаха скъпи и започват от петдесет евро на човек нагоре.

Андрей Киряков

(следва продължение)